Размер на шрифта
Българско национално радио © 2023 Всички права са запазени

Исабел Алиенде пред БНР: Животът ми е бил труден, това ме научи да ценя всичко добро

Исабел Алиенде
Снимка: Lori Barra

„Знаех, че ще напиша тази история, вдъхновена от майка ми. Тя почина малко преди пандемията от Covid- 19. Доживя до 98 годишна възраст. Ако бе поживяла още малко, щеше да стане на 100. Родена е по време на пандемия – пандемията от испански грип. Можеше да стане свидетел на втора – от Covid-19, както Виолета. Майка ми бе и с подобни качества като героинята ми. Разликата между двете е фактът, че на майка ми никога не ѝ е даден шанс да се издържа сама. Винаги е била зависима от баща й, от брат й, от първия й мъж, от втория и от мен. Никога не е работила през живота си. Нейните идеи и таланти останаха неразвити. Тя нямаше свободата, както и възможностите за това. Исках да имам героиня, която ще е като майка ми, която още от много ранна възраст се грижи сама за себе си. Това ѝ даде огромна свобода. Такава беше основната идея, която имах. Какво обаче щеше да се случи с Виолета? Знаех, че трябва да проследя хронологията на века, през който тя живее. Това, което се случва по света през 20-ти век, засяга и живота ѝ“.

За романа „Виолета“ Исабел Алиенде използва текстове от писмата, чрез които често общували с майка ѝ.

„Всеки ден си писахме. Нека ти покажа – нали виждаш тази голяма кутия? Имам такава за всяка година, през която сме си писали. Разделени са по десетилетия. Във всяка от тях има между 600 и 800 писма. Подредени са в хронологичен ред. Ако ме питаш, например, какво се е случило на 11 април 1987, отивам до кутията на 1987 година и намирам писмото там. Животът на майка ми е описан в тези писма. Знам всичко за нея. Думите са писани с емоцията на деня. Беше ми много лесно да създам „Виолета“, базирайки я на личността“.

Исабел Алиенде  Снимка: личен архив

В новата книга на Исабел Алиенде любовта и свободата вървят ръка за ръка.

„Това са двете най-важни неща за мен. Цял живот съм се борила, за да бъда независима и свободна. Започнах да работя много рано, винаги съм се издържала сама – не съм получавала голямо наследство, например. Моята свобода идва от факта, че мога да работя за себе си и за децата си. Любовта е онази красива сила, която ме е подкрепяла в трудните времена. В годината, когато Паула – дъщеря ми изпадна в кома в болница в Мадрид и бе преместена тук в Калифорния – това бе ужасно време на болка за мен. На стрес. Смъртта бе навсякъде около мен. През цялото време. Надявах се, че тя ще се оправи. Че ще отвори очите си. Ще се събуди. Нямаше да мога да преживея всичко това без невероятната подкрепа, която получавах от любовта на майка ми, втория ми баща, брат ми, съпруга ми, приятелите, които се събраха около мен. Особено благодарна съм за подкрепата на сина ми – Николас. Той бе млад мъж по това време, току що женен, с малко дете. Той не можеше да направи много, за да помогне на сестра си или на мен. Даде ми обаче цялата си подкрепа и любов. Свободата и любовта винаги са били с мен. Книгите ми са за конфликт, болка, насилие, смърт. Но също така са посветени и на невероятната сила на любовта, приятелството и солидарността“.

Макар и да ни е подарила десетки истории и любими герои, Исабел, все пак има и своя слабост. С този неин герой би се срещнала на живо.

„Определено със Зоро. Защото Антонио Бандерас бе Зоро във филма. Също, защото е страхотен герой. Млад мъж, красив, смел, решителен и съблазнителен. Сигурно има хиляди истории за разказване“.

Исабел Алиенде  Снимка: личен архив

Виолета, както и самата Исабел, преминава през всякакви моменти. И тъжни, и хубави. Есенцията на един човешки живот. Често трябва да се изправя след пореден крах, за да продължи пътя си. Въпреки всичко.

„Много често нямаме друг избор. Или пък животът те праща на кръстопът. И трябва да избираш – между едно или друго. Променяш посоката си. Понякога имаш възможността да избираш – понякога не. Например, когато трябваше да избягам от страната си. Бях късметлийка, защото попаднах във Венецуела. По това време това бе добронамерено, щедро, гостоприемно място, което допускаше до себе си бежанци от къде ли не. Но, обикновено, те нямат този избор. Просто трябва да бягат. И това е. Има и ситуации като тази с болестта и смъртта на дъщеря ми. Нямаш избор. Просто трябва да свикнеш с фактите. И с болката, която продължава години. Така стоят нещата.

Но съм преминавала и през много трагедии. Имах сложно детство. Животът ми е бил и много труден. Той ме направи по-силна. Но също и по-щастлива. Защото това ме научи да ценя всичко добро, което се случва. Вече съм на 80 години и мога да погледна назад. Будя се много рано, около пет часа сутринта. Седя в мълчание за около половин час. И благодаря за всичко, което имам. По този начин се подготвям за прекрасния ден, който ми предстои. Щастлива съм, че съм на този свят. Въпреки че се случват и лоши неща“.

Изабел Алиенде е родена в Перу.

„Когато бях на три се преместихме в Чили. Майка ми се омъжи за дипломат, след като баща ми ни напусна. Непрекъснато пътувахме. На всеки две години трябваше да се сбогувам с училище, с място, с приятели, с език. Да продължавам напред. Заживях няколко години в Чили, където се омъжих и родих. Мислех си, че никога повече няма да си тръгна от страната. След това обаче се случи военния преврат и попаднах в черните списъци на диктатурата заради това, че съм племенница на президента Салвадор Алиенде. Трябваше да избягам. Превърнах се в политически бежанец. И после, преди да имаме демокрация в Чили се влюбих в американец и се преместих в САЩ като емигрант. Правя го винаги с идеята, че ще се завърна в Чили един ден. Когато вече в Чили действаше демокрацията беше много късно за мен. Децата ми идваха в Америка, синът ми се беше установил тук. Бях женена и имах свой живот. Имам акцент и въобще не изглеждам като американка. Видимо съм чужденец. Когато обаче се завърна в Чили, въпреки че изглеждам като всеки човек там, не приличам на никого. Защото съм живяла извън страната повече от 40 години. Страната се е променила, аз съм се променила, светът също“.

За предаването „Понеделник вечер“ Алиенде заяви, че заради това, че се е местила на различни места от малка е много приспособима.

„Трябваше да се адаптирам толкова често. Лесно създавам приятелства. Много лесно. В тази къща се преместих преди 6 години. Първото нещо, което направих – посетих съседите. Днес познавам всички. Ако някой сготви супа – носят ми от нея. Ако отида до някой „Плод – зеленчук“ купувам плодове и за възрастния съсед, който е в инвалидна количка. Така се създава общност и приятелства. Така се чувствам у дома, когато знам дори имената на кучетата по улицата“.

Исабел Алиенде допълни, че винаги иска да чуе историите на другите хора.

„Когато изслушам разказа им, вече знам повече за тях. И можем да се свържем един с друг. От сърце. Нямам проблем да разкажа и своята история. Дори и най-интимните моменти. Нямам тайни от никого. Споделяйки историите си, ние се превръщаме в общност“.

Исабел Алиенде  Снимка: личен архив

За романите си Исабел Алиенде прави различни проучвания, за да разбере по-добре историческия период, в който поставя героите и сюжетите си. Как са протекли търсенията за „Виолета“ и кое е най-трудното ѝ проучване?

„Лесно. Защото става въпрос за много скорошен период от историята. Има много източници за него. Можеш да отидеш до библиотеката и да прочетеш какво е писано във вестниците, например. Сега имаме и интернет, който ти дава достъп до всяка библиотека в света. Проучванията ми станаха много лесни. Не такива бяха например с книгата ми „Дъщеря на съдбата“. Най-трудното ми проучване е за книгата „Островът под морето“. Това е история за робството в Хаити през 1800- та година. По това време Европа се е променила след Френската революция. Имало и революция в САЩ срещу британците. Всичко се променяло. Робството отпадало в една част от света, в друга не. Когато това се случило в Хаити, това били объркани времена. 1/3-та от проучванията бяха на френски, защото това било френска колония. Мога да чета на френски, по-труден ми е от английския обаче“.

Алиенде коментира, че за 40 години писателска кариера и доста исторически романи е разбрала, че хората не се променят много.

„Човечеството е едно и също. Ако погледнем на случилите се преди 500 години събития при завоюването на Южна Америка, мислим си, че тези хора са по-различни от нас. Те са били също толкова противоречиви и сложни. Не били толкова образовани и имали по-малко информация. Нямали нашата технология. Като човешки същества обаче сме същите. Чувствата на хората са еднакви в целия свят. Начините, по които оценяваме и гледаме на света. Във всеки континент, във всяка раса, във всяко време човешките чувства са едни и същи. Когато пиша – аз пиша за чувства, емоции, връзки. Те са универсални. Моите книги могат да бъдат преведени успешно на български, на финландски или на виетнамски, защото чувствата ни са еднакви. Родителите искат децата им да бъдат по-добре от тях. Всеки от нас изпитва любов, ревност и омраза по един и същ начин. Важен е начинът, по който се свързваш с тези емоции. Тогава се появяват историите“.

„Къщата на духовете“ е един от най-ярките примери за роман в жанра магически реализъм. Вярвала ли е Исабел в успеха на историята си?

„Никой не предполагаше. Когато завърших книгата, няколко издателства отказаха дори да я прочетат. Отхвърляха я. Тогава я пратих на един испански агент – Кармен Барселс. Тя помогна за публикуването на романа. Каза ми – Тази книга ще бъде издадена. Това е добра книга. Всеки обаче може да напише добра първа книга. Писателят се доказва от втората книга и тези след нея. За първата книга даваш всичко от себе си, каза ми още тя, всичко, което си. Втората е много трудна за написване. "Къщата на духовете" бе публикувана през септември, след което Кармен я занесе на панаира на книгата във Франкфурт. По това време – най-важният книжен панаир в Европа. Книгата бе продадена на издатели от всякакви езици в рамките на седмица. Живеех във Венецуела и усетих успехите на книгата в Европа чак след година. Нямах време да се паникьосвам. Когато новините за книгата достигнаха до мен, вече бях преполовила втория си труд.

През 1993 се появява и филмът по книгата. В „Къщата на духовете“ на режисьора Били Огъст участват Джеръми Айрънс, Мерил Стрийп, Глен Клоус, Уинона Райдър и Антонио Бандерас. Едни от най-големите звезди на нашето време. Как обаче авторът възприема филмовата адаптация?

„Хареса ми. Филмът е много различен от книгата. Книгата ми е много латино – американска, чилийска. Филмът бе направен с немски пари в Холивуд, с известни актьори, говорещи английски. Той дори бе сниман в Европа. Сцените сред природата са снимани в Португалия, вътрешните сцени – в Дания. Нямаше нищо латино – американско. Но, това бяха 90-те. Нямаше как да се направи комерсиално успешен филм без звезди и те да говорят в него на друг език освен английски. Хората не бяха свикнали да чета субтитри. Сега можеш да направиш филм във всеки диалект и хората четат субтитрите. Тогава обаче не беше така. Предстои да бъде направен мини сериал 8 или 10 епизода с „Къщата на духовете“. Ще бъде филмиран в Латинска Америка, от две латино – американски жени режисьорки. Ще се говори на испански с превод на английски“.

И като заговорихме за адаптации, миналата година се появи мини сериал, посветен на живота на знаменитата авторка. „Исабел: Личната история на Исабел Алиенде“ не остави публиката безразлична.

В минисериала, посветен на живота ми бе използвана книгата ми „Паула“ като пътеводител за сценария. Не са си измисляли нищо, което не е в книгата. Бяха много верни на духа ѝ. Главната актриса свърши прекрасна работа. Мисля, че минисериалът бе много добър. Беше тъжен. Той започва със смъртта на дъщеря ми. Видях първата сцена и започнах да плача. Казах си – не мога да гледам това. Съпругът ми звънна, след като тази сцена приключи и аз се върнах до догледам останалото. Хареса ми много. Видях живота си с друга гледна точка. Те избраха най-силните, но и най-тъжните моменти в живота ми. Сякаш бе различен преразказ на живота ми“.

Исабел продължава да покорява света с историите си. Чрез тях се опитва да доведе до някаква промяна. От какво, според нея, човечеството има най-голяма нужда?

„Мисля, че имаме нужда от диалог. За да се разбираме един друг. Трябва да си говорим. Има толкова много проблеми. Промяната на климата, проблеми с насилието, фашизмът, който се появява навсякъде – това са ужасни проблеми. Най-важно е обаче да си говорим. Живея в САЩ, където разделението е толкова брутално, че просто не говориш на другата страна. Ако сте в, както те ги наричат, сините щати не говорят с червените. Те са толкова чужди, защо е това? Всички сме хора, ходим по един и същи начин. Смятам, че това е много важно.

Това е силата на историите. Какво е романът? Сбор от лъжи. Измислям нещо, на което искам ти да повярваш. Защо обаче то е по-истинско и от истината? Защото докосва нещо, което в основата си, е истина. И което в истинския живот, понякога, не можем да видим. Това е силата на написаната дума. Не само в художествената литература, но и във всяка книга. Питаш ме от какво мисля, че светът се нуждае най-много? Мисля, че трябва да се отърве от патриархата. Да го замени с друга култура, в която мъжа и жената си поделят по равно управлението на този свят. Тогава много неща ще се променят“.

Завършваме с началото – кога Исабел осъзнава, че е време да тръгне по пътя на разказвача?

„Не знаех това, просто се случи. Започнах писмото към дядо си, сякаш много дълбоко в сърцето и в ума си исках да бъда писател. Никога обаче не съм си го признавала. Звучеше толкова претенциозно. Писателите по това време, в Латинска Америка, бяха все мъже. Най-известните. Беше бумът на литературата от Латинска Америка. Поне 25 имена на фантастични писатели от различни държави на континента ми – те всички бяха мъже. И жените там пишеха отдавна, но техните гласове бяха заглушавани или игнорирани. Нямах идеята, че мога да бъда писател. Днес нещата са различни. Повече жени, отколкото мъже пишат.

Но не бе така по онова време".

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във в. „Ел Насионал“ до 1984 г.

Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Смята се, че е най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. Сред световноизвестните й книги са трилогията „Къщата на духовете“ (1982), „Дъщеря на съдбата“ (1999) и „Портрет в сепия“ (2000), „Ева Луна“ (1987) и „Приказки за Ева Луна“ (1989), „За любовта и сянката“ (1985), „Паула“ (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г.

Интервюто можете да чуете и в звуковия файл.

По публикацията работиха: Наталия Кръстева, Радостина Билярска

БНР подкасти:

Новините на БНР - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.