Проектът цели да направи по-видими традиционни културни практики от селските райони отвъд местните граници. Видеоразказът се фокусира в три области: религиозни шествия, селскостопански традиции и фестивали, занаяти.
Заглавието на проекта крие различни пластове – то преплита както географския пояс на Средиземноморието с разказването на истории, но загатва и друго - проектът е вид медиатор на истории, като прави връзка между общностите в различните страни, поставя малките истории в центъра и дава думата на носителите на традиции.
Важно е регионите да познават взаимно практиките си, за да могат да ги опазват и популяризират, да научат повече хора защо определена културна практика е толкова важна за даден регион, казва пред БНР етнологът гл. ас. д-р Иглика Мишкова, участник в проекта. В популяризирането на културното ни наследство има огромни дефицити, смята етнологът, сравнявайки натрупания в Италия и Испания опит.
Все още има какво да се желае за осъзнаването на културното ни наследство. Има на какво да се научат както носителите на традиции, така и културните ни организации на местно ниво, за да превърнат това, което имат, в нещо разпознаваемо в локален, национален и международен контекст. Самият регион да добие по-голямо самочувствие и да излезе на картата. Ако в други страни това е утвърдена практика, тук тепърва се учим, коментира етнологът гл. ас. д-р Божидар Първанов, който също е сред действащите лица на проекта.
Маскарадни ритуали, обичаите Герман и Еньова буля, курбан на алианите от Търговищко, чипровското килимарство, празници в чест на светци от Западна България и Родопите са част от традиционните практики, обхванати от проекта.
От ИЕФЕМ са подбрали какво да влезе в проекта на селищен принцип – определени региони, които се намират в периферията на културния туризъм и на културната събитийност.
Иглика Мишкова подчертава, че за изследователите е бил важен автентичният разказ на носителите на дадена традиция или практика – защо за тях е важно поддържането или възстановяването ѝ, за да се убедят, че тяхното наследство е значимо.
Документалният материал се събира чрез интервюта на терен.
"Всеки от празниците, от ритуалите, които показваме – винаги има хора, които са вътре в тях, които кипят, които са моторът на цялата културна практика. Има и такива, които са по-пасивни. Да срещнем тези две гледни точки, за да повишим видимостта на това наследство" – така Иглика Мишкова описва един от стремежите на изследователите.
"Разказът е водещата линия на проекта. Личният разказ. Това прави съвестният етнограф. Да дадем възможност на носителите на традициите те да разказват, а не ние – това, което е шаблонът за документален филм. Вместо това, като заснемаш някоя баба да тъче на стана, не ти да говориш, а тя да обясни защо го прави, какво означава за нея, за нейната общност, дали има на кого да го предаде, има ли опасност да изчезне", допълва Божидар Първанов.
"Какво кара сурвакарите от пернишко село да отидат в съседното, където живеят само трима възрастни. Те преди да започнат обиколката в селището, задължително отиват в онези три къщи, в които стоят неколцина забравени хора, за да споделят с тях празника", дава друг пример Иглика Мишкова.
Освен да се повиши видимостта на всяка местна традиция, изследователите открояват и друга цел:
"Особено важно е предаването на тази традиция. Ако тя замре само сред по-възрастните представители и не бъдат повлечени младите, тя рано или късно ще си отиде."
В интервютата с различни майстори, които институтът провежда рутинно през последните години, се оглежда още един проблем – има множество европейски програми в различни училища – например в Берковица са закупени станове, провеждат се уроци по тъкане на килими, но всичко приключва в рамките на проекта и няма устойчивост.
Голяма част от занаятите замират, но причините са много.
"Но може би винаги има хора, които обичат да правят нещо с ръцете си и биха могли да го запазят, да се превърнат в новите носители, хора, които ще им предадат и нови значения. Нещата се осъвременяват, вижда се какво се търси. Но съвременният българин, а и чуждите туристи, биха търсили неща, които се правят ръчно. Много хора биха дали повече пари за качествено изработен продукт, а реално се оказва, че почти не се предлагат такива", отчита Иглика Мишкова.
Сред носителите на традиции, заснети по проекта от българска страна, има както самоуки майстори, така и възпитаници на специализирани училища.
Колкото и да е интересен обаче разказът за един обичай, ако не можеш да стигнеш до там, няма как да го видиш.
"Ако в един конкретен регион намерите обичай, документирате го най-старателно, представите го на широката публика и разполагате с всички ресурси за неговата популяризация и социализация, в крайна сметка един турист решава да отиде там, но пътят е осеян с дупки, няма къде да отседне – няма къщи за гости и хотели в близост. Това обезсмисля до голяма степен цялото усилие. Ние като институция се стараем да свършим нашия дял от работата", подчертава Първанов и напомня – без комплексно развитие един регион не може да разчита само на своя културен код.
Изследователите са попадали включително на места, които са близо до големи туристически центрове, до морето, "и въпреки това те сякаш са абсолютно изоставени – селища на трийсетина километра от Бургас, от Варна и там нищо не се случва".
Има обаче и добри примери – за места, където местните общности са настойчиви и успяват да извоюват инфраструктура или го има разбирането на местната власт, че това подпомага региона.
"Колкото и да са добри локалните примери, в един момент онзи човек, който е моторът на цялото съживяване на една културна практика, в мига, в който си отиде, ако няма следващ човек, който да поеме, всички усилия отиват на вятъра", казва още Мишкова, според която са необходими целенасочени държавна и регионална политика.
В Берковица например има само един останал майстор на традиционната берковска керамика, който е доста възрастен. На ръба на изчезването обаче са не само обичаи – застрашени са и обичаи и обреди от календарния цикъл. На фона на това има места, където млади хора съживяват вече изгубени практики - такъв е случаят с ритуалното правене на подници в село Лозен.
Дунавско село край Оряхово е било една от локациите, където изследователите от ИЕФЕМ – БАН са документирали стария обичай Герман, характерен за този регион. Божидар Първанов го определя като типичен пример за обезлюдяване "в регион, който носи стигмата за изостаналите части на Европа, незаслужено."
"Всъщност се оказа, че хората използват своето културно наследство и го социализират по най-ефикасния начин. Те самите са изградили една транснационална мрежа. Идват гости от Румъния да гледат обичая, те отиват в Румъния, когато осъществяват нещо подобно. Селото, както беше обезлюдено, населено единствено с възрастни хора, беше като софийски площад на този ден. Има начини. Това е потенциал, който стои и чака да бъде претворен в нещо много по-стойностно от това да кажеш – ето, тук разполагаш с евросредства, но не предприемаш нищо друго, освен това да дадеш такъв подтик и да очакваш хората да свършат сами всичко."
България е свикнала да се легитимира пред света с древната си история, със старите си обекти. Стремежът е всичко най-важно да бъде изкарано от тракийската древност и археологическото наследство. А всички тези културни традиции са големият капитал, който остава абсолютно нерационално използван, подчертава и Иглика Мишкова.
По думите ѝ, ако ги няма личните истории, погледът е само към красиви обекти в едно пространство, но без душа, извадени от контекста – "хората дават контекста на всички тези обекти".
"Виждаме един много красив съд и какво стои зад него? За да го направи един бусински майстор, трябва да има определени знания, локална практика, отличаваща декорация."
В годините на социализма стремежът е бил по-скоро да се опише селището, без разказ за конкретни хора. Получавала се е обобщена картина на "монолитна културна система", в която обаче липсва личната перспектива. Фокусът на изследователите е бил върху колективната култура, където авторството не е от значение, уточняват Мишкова и Първанов.
"Разказ за нещо абстрактно. Самият обект се обезчовечава, няма облик. Няма ли го човека, се обезсмисля самият предмет. Този проект ни предоставя тази възможност когато работим на терен, да работим с хората. Човекът да бъде в центъра. Не културата самоцелно, а културата през човека – като носител, като продължител."
Партньорите на ИЕФЕМ от другите европейски страни вече имат натрупан богат опит в социализацията на културното наследство. Там има установени и работещи от десетилетия мрежи. Университетите работят с конкретни местни общности, културни инициативи, НПО.
В Италия например са разработили регионален маршрут, който да обхваща селища на 3 часа и половина път с железница. Отивайки в една столица на културата, посещаваш и различни други събития. Контрастът: тук обикновено събитията се концентрират в големите градски центрове, а периферията остава изолирана, прави сравнение Иглика Мишкова.
Испанските изследователи по проекта ползват като изворна база за историята на целия регион блестящо организиран католически архив, който се дигитализира. Архивът съдържа информация от 14-ти век насам.
При нас читалищата на местно ниво безспорно са добра практика, изтъква Божидар Първанов.
"Играят важна роля за запазването, за подпомагането на самото практикуване на съответните обичаи, но те са поселищни. Доколкото при нашите испански и италиански партньори културните организации са на по-широко локално ниво. Коопериране между отделни единици, които осъществяват нещо по-мащабно, по-ефективно."
Така се разработват специални образователни програми и модерни продукти, които достигат до подрастващите, а това променя погледа към местното културно наследство, казва Иглика Мишкова.
"Може би това е едно от нещата, които на нас ни липсват. Всички са любопитни към маскарадите, към различни митологически персонажи, но те остават извън онази индустрия, която да ги популяризира по начина, който е адекватен за подрастващите. Те се нуждаят от мултимедийни продукти, които да могат да ги въвличат. При децата това е дълг. Няма български аниматори, които да се ангажират с разработката на подобен продукт."
Затова и по проекта MEDITELLER създават специален канал в You Tube, в който видеата да са достъпни за широката публика и след финала на работата. Освен това се предвижда платформа, в която ще могат да качват свои видеоматериали и други местни общности.
"Да се покаже стойността на локалното наследство. Защото ЕС не настоява за унифициране на наследство. Напротив – когато става дума за нематериално културно наследство, се говори за локални традиции и тяхното опазване. Локалните традиции са онези, които подчертават развитието на всеки един регион, неговата специфика", коментира Иглика Мишкова относно опасенията от заличаване и претопяване на местната културна специфика.
"Културното наследство в тези страни е много ясно осъзнато и оценено като важен ресурс. То е живо. Има хора, които го практикуват, които се опитват да го задържат. Ние се сещаме за културното си наследство едва когато решим, че то е застрашено. Най-често това са необосновани страхове – дали от ЕС, който иска да ни обедини всички, да направи едно цяло, да заличи специфичното, което никога не е било политика на ЕС. Винаги се търси разнообразие. Европейска културна идентичност няма, тя не съществува, не може и да се създаде от въздуха", коментира Божидар Първанов. Той е категоричен, че обществото ни има нужда да се образова за своето културно наследство, "защото не го познава, това е безспорно".
При маскарада, превърнал се в символен капитал, има много по-отчетливо взаимодействие между различни "агенти" на местна почва. Парадоксално, при занаятите не е така – не се мисли в посока как това би могло да осигури регионален поминък. Затова и маскарадите, намерили силен международен отклик, не са сред застрашените от изчезване културни практики, отбелязват двамата етнолози от ИЕФЕМ – БАН.
Кой би трябвало да се погрижи за изготвянето на културни маршрути, които да популяризират и налагат нематериалното културно наследство като отличително за даден регион?
"Туроператорите правят определени усилия в тази посока. Но туроператорите, когато имат идея да включат едно населено място в даден маршрут, винаги отчитат начина, по който се стига дотам, дали има възможност да настаняване в някоя по-отдалечена точка. Това са много слаби пунктове у нас. Има много места, в които има превъзходни къщи за гости, хората представят регионална кухня, ангажирани са с активни презентации на местна култура, но е необходима инфраструктура, за да можеш да ползваш подобен маршрут", подчертава Иглика Мишкова.
"Има проблем дори с това какви продукти могат да бъдат продавани, особено ако става дума за хранителни продукти. Тези, които произвеждат хората в домовете си, как могат да бъдат продавани. При всички подобни културни практики в чужбина не излизат на преден план търговците на определени стоки, които са внесени отнякъде и са по-скоро евтини и безлични сувенири, а излизат местните производители – на храни, на занаяти. Така че местното да може да получи подкрепа, да получи своята сцена, на която да добие популярност, да се осигури възможност за икономически просперитет на даден регион. Не мислим в тази посока. Местните майстори биха могли да намерят изява на подобен род събития", категорична е тя.
Един обичай или фестивал сам по себе си не може да обезпечи съществуването на къщите за гости и инфраструктура за настаняване, посочва и Божидар Първанов.
"Трябва да има общо изградена система, която да включва природния туризъм, селския туризъм, кулинарния. Един регион не предлага само маскарад, курбан. Той предлага много повече неща, които трябва да бъдат своевременно открити и комплексно осмислени."
