10
Елена е съпруга на българския свещеник в Париж – отец Иван Карагеоргиев, и живее там от 2010 г. Завършила е иконография във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" и именно професията ѝ я среща с нейния бъдещ съпруг. Запознават се, когато той е на посещение във Велико Търново с преподаватели от парижкия институт "Св. Сергий". След това Елена специализира една година в Атина, а от Гърция пристига във Франция, където живее до днес със съпруга си и трите им деца – Йоана, Лазар, Даниел. Не са планирали да живеят и да отглеждат децата си във френската столица, но приемат това стечение на живота им като проява на Божията воля за тях.
Елена е израснала в семейство, което редовно посещава храма, двама от братята ѝ са свещеници. Сравнявайки свещеническото служение и духовните търсения на християните в България и извън страната ни казва, че търсенията на хората и в България, и във Франция в крайна сметка водят до едно и също – Бог, и всичко, което е Той – истина, правда, мир, светлина, любов. Само Той може да утоли жаждата ни, да насити празнотата в душите и в живота ни, да изпълни дефицита от сили, разум, вяра, надежда и радост у нас.
"Пътища различни, всеки с неговата съдба – по един или друг начин Господ го е довел да храма. Едно само ми е ясно, че трябва да сме благодарни, че я има Църквата, че имаме тази макар и малка българска общност в Париж, която ежеседмично захранва нашите духовни нужди. И се опитваме, доколкото можем, да приучаваме към вярата и нашите деца. Защото, не се знае – днес сме във Франция, утре може би ще са в България или може би в абсолютно друг край на света. Казваме си със съпруга ми: трябва да се опитваме максимално да ги захранваме с вярата и с упованието в Господа" – разсъждава Елена.
По-силна ли е нуждата от вярата, от Църквата, от Бога тук, в една инославна и, в голяма степен, светска среда? – ето какво каза Елена Карагеоргиева за подкаста "Мост на вярата":
"Търсенията са много и различни – всеки идва с малко или много личен мотив. Има семейства, които търсят българската общност, за да споделят онова, което им липсва от България. Други, Слава Богу са не само заради българщината, но и заради вярата. Защото, събирайки се заедно на молитва усещаме, че сме една малка общност, и макар да сме далеч от България, с всичко онова, което се опитваме да правим, се доближаваме до Родината. Вярата ни обединява, мисълта за това, че Господ е Този който е допуснал да сме в тази част на света. И се опитваме да живеем православното си вероизповедание, макар и на толкова много километри от родината" – разказва Елена и допълва:
"Аз мисля, че нуждата от вяра е винаги голяма, дори в православна държава. Жаждата я има – дали това ще бъде в Отечеството, дали ще бъде извън него. И само може да сме благодарни, че има такива центрове като храмовете, които съществуват по света, за да може тази нужда от духовност, тази жажда, да бъде утолена."
Докато екипът на Радио България беше в българския храм в Париж, посветен на св. Евтимий, патриарх Български, ни направи впечатление колко много деца има там. За тях са обособили специален кът до клироса, където се отправят още с влизането си и се присъединяват към другите деца. Има там пособия за рисуване и играчки, с които се занимават, но следят и в определени моменти се присъединяват към богослужението, всеки изпълнявайки своята роля – момченцата и най-малките, стига да могат да ходят, взимаха по една запалена свещичка и се подреждаха чинно заедно с иподяконите в храма, момичетата заставаха на клира и заедно с певците пееха църковните песнопения. Толкова отдадени! Толкова трогателно сериозни! Ето какво разказа нашата събеседничка за това:
"Децата са синове и дъщери на близки християнски семейства, с които се познаваме отдавна. Даде Господ на всеки да се задоми, да създаде семейство полека-лека и тези деца като че ли израснаха от първия си ден в храма. И виждаме как с всяка изминала седмица, с всеки изминал месец, година, те идват с по-голямо желание, с интерес, с инициатива от тяхна страна нещо да допринесат – било то чрез пеене в църковния хор, или момченцата да помагат в олтара. Проявяват голяма радост от факта, че се опитваме по някакъв лесен за тях начин да ги приобщим към православното богослужение. Ние, като родители, се радваме на тяхното желание да участват. Казваме си: "това е храмът, това е църквата на поколението след нас". Така че, Слава Богу, че ги има, макар че изпълват храма с детска глъчка, а има хора, които се притесняват от това, че не мога да бъдат спокойни с молитвата си. Но си казваме: Слава Богу, че ги има тези деца! И аз се надявам, че те с всяка изминала Литургия оставят нещо и в сърцата си. Чуваме ги че пеят, докато играят и това ни радва като родители."
Тези деца наистина са добра надежда за бъдещето – на Църквата, на българския народ, на човечеството, заради облагородените им от вярата и благодатта души, заради нравствените ценности, в които се възпитават, заради православните традиции, чиито носители в света са и ще бъдат, пазейки и пренасяйки във времето неизменните истини на християнството, съхранени в Православието.
Впрочем, докато посещавахме храмове в Париж, за да се поклоним на една или друга общохристиянска светиня, а и при посещенията ни в други западни традиционно католически страни, ни направи впечатление необичайното за католическата традиция наличие на икони в църквите. Интересно е, как Елена, като иконописец оценява този интерес у католиците към православната икона?
"Вярно е, че иконописта е нещо ново сред католиците, което те откриват и търсят с голям интерес. В католическите храмове, всички знаем, са застъпени по-скоро скулптурите, на Света Богородица основно, но и на други светии, витражите... Но иконите са нещо, което те вмъкват от православния свят. Има много католици, които имат и желание да се научат на православната иконопис, интересуват се, организират се различни уроци по иконопис. И ако по-рано основно руснаци или пък православни от различни краища на света са рисували икони, то сега се забелязва един голям интерес и на католиците, които имат желание и рисуват православна иконопис по един много добър начин."
Снимки: личен архив на Елена Карагеоргиева-Синева, Александра Карамихалева
