“Илинденският подвиг е не само най-висшата точка на борческо напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода“ – Христо Силянов
Възраждането на българската държавност след пет века османска власт е свързано с Априлското въстание от 1876 г. и създадената преди това от Васил Левски Вътрешна революционна организация. След Берлинския договор от 1878 г. българите живеят разделено във васалното на Турция Княжество България, в автономната област Източна Румелия и под пълна султанска власт в Македония и Одринска Тракия.
Отново с помощта на вътрешни революционни комитети, военната намеса на Княжеството и на международната дипломация, през 1885 г. Княжество България се съединява с Източна Румелия.
През 1893 г. в Солун българите от Македония и Одринско създават своя Вътрешна македоно-одринска революционна организация – ВМОРО. Десет години по-късно организацията повдига най-голямото по териториален обхват и мобилизация въстание в българската история (над 26 000 са сражаващите се срещу 350 000 османска военна сила). Целта на акцията е да се приложи Чл. 23 от Берлинския договор и на българите в Османската империя да бъде дадена автономия, като стъпка към съединение с България.
“Положението в Македония в началото на 20-ти век става много сложно – казва пред Радио България доц. д-р Ангел Джонев от Института за исторически изследвания на Българската академия на науките. – Населението е подложено на голям терор и това може да бъде проследено в редица документи, в които се говори, че ако продължи терорът, населението на Македония до голяма степен ще промени своята етническа характеристика, тъй като българите са подложени на едно перманентно унищожение."
На 4 януари 1903 г. в Солун, при отсъствието на много от водачите на ВМОРО, е взето решение за организиране на въстание. Постепенно дискусиите дали да има или няма въстание преминават на въпроса – ако има въстание, какво да бъде то?
"Каква стратегия да следва? Да бъде ли повсеместно? Повечето бягат от такова решение. Стратезите на въстанието го виждат по-скоро като партизански акции. Някои са склонни да формулират тезата за перманентно въстание. Надделява идеята, че тъй като въстаническите сили не са значими, ще трябва да се следва партизанска тактика. Там, където е възможно, да има по-големи въстанически действия. А където населението не е подготвено – да се прибягва до отделни акции. Затова основната част от въстаническите усилия са насочени основно на запад от река Вардар, където се счита, че най-добре е подготвен районът на Битолско", разказва доц. Джонев.
До голяма степен ръководителите на вътрешната организация – както задграничното представителство в София, така и дейците във вътрешността на Македония и Одринско – са наясно, че не могат да разчитат на значима подкрепа в дипломатически план. Знаят и че не може да се очаква чуждестранна военна подкрепа, дори и от Княжество България, което е притиснато от Великите сили. Но идеята на организаторите е, че положението е толкова драматично, че е по-добре е да се пристъпи към решително действие. "По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край", заявява един от водачите на ВМОРО Дамян Груев.
Следвайки партизанската тактика и за да се пестят силите при по-голяма продължителност на въстанието, то започва на различни дати в отделните революционни окръзи – на 20 юли (Илинден) в Битоля, на 6 август (Преображение) в Одринско и на 15 септември (Кръстовден) в Пиринско и района на Сяр.
"Когато въстанието започва да загасва в Битолско, то вече е в своя разгар в Одринско и в своето начало в Пиринско. Именно когато на 15 септември официално трябва да избухне в Пиринско, Главният щаб взима решение постепенно да прекрати своята активна дейност и въстаническите части да бъдат демобилизирани. Тук е забележителното, че в Битолския окръг може да говорим не за погром, а за демобилизация, за събиране на оръжието, за складиране на оръжието и за легализиране на част от мобилизираното местно население в бойните отряди. Тази тенденция продължава в края на септември и в началото на октомври 1903 г. без да се прекъсват активните бойни действия, повечето от които вече в този етап са дефанзивни", обяснява изследователят.
Като безспорен успех на Илинденско-Преображенското въстание ученият смята предприетите от Австро-Унгария и Русия частични реформи в Македония.
"Не само се интернационализира въпросът, а буквално във физически смисъл на думата, представители на Великите сили, и то военни представители чрез Мюрцщегските реформи започват да съблюдават положението на християнското население в трите вилаета на Македония."
Преди 122 години, въпреки саможертвата на въстаниците, неравната битка е прекратена. Останалият нерешен Македонски въпрос ще доведе до Балканските войни и окончателната подялба на областта след 1919 г. Освен малцината включили се във въстанието представители и на други народности в Македония, мнозинството участници в драмата от 1902-1903 г. изрично са заявили своята българска народност. Но в Северна Македония същите герои днес са обявени за "македонци". В Скопие категорично отказват съвместни чествания на общата история за двете страни, въпреки че това изрично е записано в Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Северна Македония от 2017 г.
Снимки: БТА, historymuseum.org, bg.wikipedia.org
