Ина Сотирова за пътя си до Ямайка, миризливото манго и киното

Няма точна статистика за броя на българите, които живеят на остров Ямайка. Но като доказателство, че трудно може да намерим място по света, на което да няма поне един сънародник, наскоро се срещнах с режисьора Ина Сотирова, която от 10 години живее на острова и има както българско, така и ямайско гражданство. Заминава за столицата Кингстън за една година, придружавайки майка си, която започва работа за Световната банка там:

"Накрая на тази година, която останах, за да видя как се живее в Ямайка, ми предложиха работа да преподавам на младежи от гетата и да работя по един документален сериал. Курсът беше посветен на видеото и киното, но аз трябваше да преподавам писане на сценарии – спомня си Ина Сотирова. Въпреки знанията си по операторско майсторство, документално кино и журналистика, самата тя никога не била писала сценарий. Наложило се бързо да навакса и за две седмици да прочете достатъчно литература по темата, за да се подготви. – Първата година беше тестова, но благодарение на множество други курсове, в които участвах, научих повече за писането и редактирането на сценарии."

Ина не се плаши от новостите. От 12-годишна живее по света, тъй като е родена в семейството на дипломат. Учи във Великобритания, САЩ и Канада. Езикова бариера за нея не съществува, но въпреки че умее да се изразява добре на английски език, съзнава че трудно може да се съревновава със сценаристи, за които това е майчин език.

"Един ден се оказахме четирима или петима души от моя курс на събитие, което трябваше да отразим. Казах си, че аз няма да се справя като тях, затова реших да направя фоторепортаж. Получи ми се много добре и тогава помислих, че трябва да се преориентирам."

Вдъхновение да стане фотожурналист Ина получава в Барселона, където също живее за известно време. Именно там си спомня, че любовта ѝ към фотографията е още от детските ѝ години. Там среща и първия си ментор във фотожурналистиката, но мечтата ѝ да бъде репортер на National Geographic не се осъществява. Прави крачка встрани, завръщайки се към киното – първите ѝ стъпки в тази сфера са още като студент в Ню Йорк.

"Тогава направих няколко по-кратки филмчета, а дипломната ми работа беше лента, която озаглавих "Freedom2dance". Прожектирали сме го в България през 2012 година. Сюжетът му е свързан с едни закони в Ню Йорк, които от 1926-а до 2017-а правеха танците в заведенията нелегални в Града, който никога не спи. Изискваха се специални разрешителни от заведенията, но половината от тях не можеха да си извадят такива."

Последният кино успех на Ина е късометражната лента "Миризливо манго" ("Stinky mango"), която има няколко номинации за награди на събитието ''Diversity in Cannes", но получи отличието за най-добър актьорски състав в Кан. Филмът печели и награда за иновативно разказване на история на фестивала "Films that move" в Ямайка.

"Миризливото манго е метафора за това, което се случва в нас, когато не умеем да преработваме чувствата си, а ги пренебрегваме и се правим, че не съществуват. Те започват да се развалят и да ни разболяват. Това е предисторията на пълнометражния ми филм, който все още е в развитие, озаглавен "Манго магия" ("Mango Magic"). В него показваме как да се справяме с емоциите си и каква е силата на всяка емоция."

На фокус са мъжките емоции и стереотипът, че "мъжете никога не плачат". Провокация да адаптира подобна тема за голям екран Ина Сотирова открива в сина си, който скоро ще навърши 11 години:

"Виждам колко е трудно на баща ми, и други мъже в живота ми, да признаят дори пред себе си какво се случва вътре в тях. Според мен това идва от културата, а не от чисто човешката природа, защото всички сме създадени да можем да се справяме с тези емоции. В "Миризливо манго" няколко пъти се повтаря, че големите мъже не плачат, не усещат болка и тъга и трябва да бъдат силни. Когато се разрових из статистиките се оказа, че мъжете се самоубиват много по-често от жените и то навсякъде по света. Няма държава по света, в която мъжете да не са от 4 до 20 пъти по-склонни да се самоубият, да не говорим за склонността към домашно насилие. Затова и внушението, което оставя филмът, е "Чувствай, за да се излекуваш" ("Feel to heal")" – споделя в заключение сънародничката ни.