3
Училището носи името на градчето Ньовил-дю-Боск в департамент Йор, Нормандия,където започва всичко. През 1973 г. там се настаняват и създават училище трима млади ентусиасти. Днес то е разположено в замък в градчето Шалмезон в департамент Сен-е-Марн на 90 км. от Париж. Годишно в него се обучават и живеят около 40 деца от 6 до 16 години. Част от тях са от уязвими групи. Училището е седмично, децата се прибират при семействата си всеки петък.
Както пише в сайта на училището, "Ньовил" не е модел, а пример за оригинална система, ползваща различни педагогически модели, като педагогика на проектите, педагогика на договорите, но и със собствен принос в педагогиката. Учениците се обучават в три класа – първият е сборен от деца на различна възраст и покрива програмата за начален етап, следващите два покриват програмата за прогимназиален и първи гимназиален. Характерно за училището е, че има установен правилник, а децата и възрастните споделят както учебните занимания, така и извънкласните дейности и битовите задачи.
Двама от създателите и ръководители на училището "Ньовил" - Фабиен д’Ортоли и Мишел Амрам бяха гости на Дните на Франсоаз Долто 2025 г., организирани от психоаналитичния център за деца "Зеленият двор".
В интервюто се споменават Събитията от май 1968 г. – масови студентски бунтове в различни парижки университети, прераснали в обща стачка и социален бунт най-общо срещу консервативния ред.
Среща се терминът "институционална педагогика" – това е модел, който предвижда учениците да участват чрез някакви форми или "институции" във вземането на решения, регламентиране на процеса на учене, на отношения и т.н.
Кои бяхте по онова време?
Мишел Амрам: Това е свързано със събитията от май 1968 г. Те ни оформиха без да го осъзнаваме. Бяхме ученици в последните години на гимназията, студенти в началото на следването си и изведнъж бяхме потопени в това невероятно движение, в което имаше възходи и отчаяние, но което беше преди всичко вдъхновение за свобода. Имахме усещането, че изведнъж се отварят прозорци и че се казват някои важни, съществени за младите хора неща. А ние бяхме млади и много възприемчиви.
Какво учехте тогава?
Мишел Амрам: Аз се занимавах с кино. По онова време имаше много като мен. Това ми харесваше. Много често посещавах Синематеката с Анри Ланглоа, който също беше майстор, това ми харесваше и малко бях изоставил ученето.
Фабиен д’Ортоли: Познавахме се още от гимназията, но бяхме тръгнали по различни пътища. Аз учех в университета, подготвях се да си взема изпита за бакалавърска степен по филология. Един от преподавателите ни беше много близък с Жан Ури и с брат му Фернан Ури. Жан Ури беше виден психоаналитик, а Фернан Ури беше създател на институционалната педагогика. В университета ни дадоха да четем книгите и на двамата … също и на Селестен Френе.
Тогава стигнахме до идеята, че училището трябва да се промени - училището, в което самите ние бяхме учили и което беше много стриктно в методите си, но от което не помнехме да сме получили подтик за развитие. И си казахме, че училището може да бъде различно. Идеята ни беше да създадем свое училище. Трябва да кажем, че по онова време имаше много опити за създаване на нов вид училище. Това, с което се отличаваме, гледано от днешния ден е, че нашето училище съществува вече повече от 50 години, докато повечето от другите проекти не устояха поради много причини.
Това беше началото - желанието да създадем училище и да изградим екип. Тоест да работим в екип както между възрастните, така и между възрастните и децата. И да създадем училище, което децата да посещават с удоволствие и което да бъде място за развитие, но също и място, което не е само за учене. Училището трябваше да е място, в което се живее, място за обучение за живота - как да готвим, да се грижим за другите, да спортуваме, да правим всичко, което ни харесваше и на нас самите.
Защо решихте да го създадете в провинцията?
Фабиен д’Ортоли: Първо, защото искахме да направим интернат, седмично училище. Според проекта ни това не можеше да бъде обикновено училище, в което децата вечер се прибират у дома. В него наистина трябваше да се живее. Моделът беше седмичен интернат. Затова не можехме да останем в Парижкия регион. Търсихме място в провинцията и започнахме в Нормандия, в една къща, където останахме 11 години. Там изградихме основите на нашето училище.
Как е организиран всекидневният живот в училището?
Фабиен д’Ортоли: Организацията не се е променила особено от началото досега. Важното е да има места за разговор. Ето какво значи това. В понеделник сутрин приемаме децата, но не ги изпращаме направо в клас. Събираме ги за кратко. Казваме им какво важно ще се прави през седмицата. Така те са наясно какво предстои, има ли нови ученици, има ли болни деца или възрастни и т.н. Така започваме. Също препрочитаме решенията, които сме взели на предишни събирания. В училището има няколко места за водене на разговор. Провеждат се и събрания на класовете.
В края на всяка седмица има събрание на класовете, на които всяко дете може да каже, каквото желае – да се оплаче или да сподели какво му е харесало и какво – не и т.н. Тъй като това е интернат, има също отделни събрания на момичетата и на момчетата. Училището се основава върху тези пространства за разговор.
В петък се събира цялото училище. В центъра на това събрание е един голям тефтер, който въведохме още в началото. В него децата могат да напишат всичко, което според тях не е както трябва – някой ме обиди, някой ме удари, някой не си свърши работата, нещо не се получи, но и хубави неща – примерно някой е свършил повече от това, което е бил длъжен и т.н. В петък обсъждаме това, което е написано в големия тефтер. Изясняваме нарушенията на правилата и същевременно прилагаме "принципа на конфликтите". Това е най-важното. Тези събрания са начин конфликтите между децата да бъдат овладени. Мисля, че това е основата на живота в общност, в колектив. Това се случва в нашето училище, но според мен този похват би трябвало да се въведе във всички училища. Защото е важно децата да могат да се оплачат в групата помежду си, а не на възрастните – госпожо, господине, той или тя ми направи това и това. Не, има място, където да се оплачеш и това е събранието.
Използването на тефтера им помага да се успокоят, защото знаят, че думите им ще бъдат приети насериозно. Понякога оплакванията им са за дреболии … но няма значение, детето знае, че оплакването му ще бъде взето насериозно. Понякога до края на седмицата конфликтът е забравен. Впрочем те имат право да забравят конфликта си. На събранието обсъждаме само тези, за които си спомнят. Ние не им ги припомняме, те трябва да си ги спомнят. Решаването на конфликти по този начин е важно, защото децата могат да се обърнат към този, който ги е наранил и да му кажат, че не се чувстват добре, защото… Дава се думата и на другия, който е попитан дали е съгласен с казаното. В повечето случаи той казва: да, съгласен съм – той ме ядоса или аз се ядосах. Ролята на председателя, който винаги е дете, и на арбитъра, който пък винаги е възрастен, е да гарантира установяването на равновесие. Често нараненият е питан какво би искал да получи като обезщетение. Това може да е извинително писмо или нещо за хапване, или някаква услуга. Зависи и от възрастта на децата. Това винаги води до успокояване. Събранието се провежда задължително преди децата да заминат при семействата си в края на седмицата, за да си тръгнат спокойни. Така че, това е инструмент, който използваме от самото начало, според нас той е един от основните и може да се прилага във всяко училище.
Това пространство за говорене, мисля, че днес е още по-важно като имаме предвид многото случаи на тормоз. Това е почти най-важната тема в днешните училища, но не и при нас. И често казваме: ако децата можеха да споделят още от началото, например: не се чувствам добре, защото той ми говори лоши неща – тогава тормозът би могъл да спре още в зародиш, защото извършителят ще чуе какво е причинил, той не е задължително лош, просто може да не си дава сметка, че наранява. Така че, децата имат нужда от място, където да чуят какво казват другите, да чуят въпросите им – даваш ли си сметка какво правиш, защо го правиш, какво се е случило с теб… Този обмен на гледни точки е съществен.
Чуйте цялото интервю в звуковия файл
