Имах малко по-трудно детство. Израстнах в италианско католическо семейство в Ню Йорк и по-точно в Бронкс, където знаете, че има гето. Семейството ми се изнесе от града и на практика живеехме в покрайнините на Ню Йорк. А 60-те бяха години на голяма надежда в САЩ - времето на Джон Кенеди, хора летяха до Луната. Преди войната във Виетнам Америка беше и доста оптимистично място, където можеше да мечтаеш за всичко. И всяка мечта можеше да се сбъдне. И това, че на 16 хванах за първи път камерата и реших да правя филми, не беше кой знае колко необикновено. Такъв беше духът на времето. Всичко беше възможно.
Това бяха ранните години на Бийтълс, Ролинг Стоунс - музика, която ми харесва. И някакси във въздуха имаше творчески заряд, който свърши със 60-те години.
Хубавото при мен беше, че рано осъзнах с какво искам да се занимавам и че ще бъда филмов режисьор и мога да го правя. И като всички останали и аз ходих първо на училище, после в университета. Трябваше да направя този огромен скок от завършването и започването на работа и да се издържам от това, което правя.
В Ню Йорк в средата на 70-те на практика нямаше независимо кино. Ние трябваше да го измислим. Имахме, разбира се, възможността да отидем в Холивуд, да си намерим там работа и да снимаме филми, но избрахме другия път. Вдъхновявахме се от европейските режисьори, френската нова вълна. Тези филми изглеждаха така, все едно си хванал камерата със своите приятели и си започнал да снимаш. И в крайна сметка ситуацията не се е променила кой знае колко много. Да, сега има по-добри възможности да се финансират такива проекти. Но основното е, че вярваме в това, което правим и продължаваме да го отстояваме. Опитвам се да бъде искрен. Сега съм будист, но дъщеря ми е християнка. Мисля, че това е следващата стъпка към духовността. Все още развивам ума си и все още се уча. И се вълнувам винаги, когато започвам снимки.
На въпроса кои са най-интересните сюжети и истории, когато започва да снима и за какво иска да разказва най-много, Ейбъл Ферара отговори така:
В началото бяхме много философски настроени. Впоследствие станахме и много политически настроени. Просто защото войната във Виетнам започна. Наши близки загиваха някъде там. И нямаше как да не политизираме своята работа. Сега, като се замисля, филми като „Битката за Алжир“, филмите на Пазолини - ето още от тези връзки, някак си станаха една от причините да се прави такова кино.Всеки филм е политически. Ние живеем на този свят и правим филмите си. Така че просто няма как да избягаш от това. Киното е едно от най-силните оръжия за масово поразяване, макар и в позитивен смисъл.
Дали съм доволен от работата си? Доволен не е думата за филмов режисьор. Какво значи да си доволен, когато непрекъснато трябва да се справяш с проблема как точно да изразиш това, което носиш в себе си. Мистерия е да снимаш и след това да вземеш парчетата лента и да ги сглобиш в едно цяло. Понякога има моменти на удовлетворение. Но все пак човек се променя, светът и гледната му точка също.
Иначе музиката е много голямо вдъхновение за мен. Филмите до голяма степен съществуват и заради музиката. Музиката и изображенията са част от магията на киното. Почти няма такова нещо като нямо кино. Дори и тогава един човек сяда на едно пиано в кино салона и свири, докато филмът тече. Така че музиката винаги върви ръка за ръка с киното. И чрез нея аз се опитвам да намеря своя начин и своя път да се справя с това как да помиря музиката и изображението, така че като гледаш филма той да те докосне, да те грабне, да ти е яко. Всичко това на практика е необяснимо как се случва.
И в крайна сметка тази магия на киното, за която не ти стига цял живот да я разгадаеш, се свежда до един универсален език, на който всички ние общуваме. И когато един филм е направен добре, той е въздействащ и достига до всеки, също като музиката.
Надежда Йоцова е израснала в музикална къща – баща ѝ е Христо Йоцов, емблематична фигура в българския джаз, майка ѝ е цигуларка в Симфоничния оркестър на БНР, нейният дядо Георги Йоцов е изтъкнат обоист от Софийската филхармония (със сериозен интерес към барока), баба ѝ Рина Ранджева е пианистка…можем да продължим да изброяваме, но Надежда върви по..
Киноконцерт: Романтичните неволи на Чаплин, Кийтън, Линдер - прожекция с музика на живо. Слушаме Еви Карагеоргу – координатор на събитието: "Това е много специална програма с три неми филма с музика на живо, рядко имаме такава възможност да ги видим" Повече подробности за автора на музиката и други неща, които ще ви заведат на прожекцията - в..
Разказът е на Снежана Маринова - краевед, изследовател на историята на Стара Загора и съавтор на книгата “Мозайка от миналото на Стара Загора”: Къде са секвоите в България? Откъде идват тези в Борисовата градина? Кой е В.В.Попов, чийто постамент за паметник откриваме до секвоите там? "Каква е цената, ако иска един човек като родения в Стара..
Разговорът е със Здравко Петров - урбанист и създател на проекта “Исторически маршрути”: "София никога не е била изостанала, минава през много животи. Била е много различна от това, което можем да си представим - с кьорсокаци и малко черкви, някои, като Света София, превърнати в джамии." Какво е съдържал първия градоустройствен план, кои са..
Прожекции на документалния филм „Скритата красота на Севера“ - повече за филма, заснет с дрон от неговия автор Вивиа Ники: "Северът за моето усещане е много мистично място с изключително много култура, оято е неразкрита." Разказът продължава като филм във филма или като изложба за филма - преценете сами в звуковия файл.
Започва третото издание на „Форум за съвременно изкуство и култура WIDE ARТ“ – за него ни разказва Радослав Механджийски: "Представяме съвременното изкуство през най-различни перспективи. Търсят се пресечни точки между технология и изкуство, психоанализа и изкуство и т.н. Мултижанровите подходи разширяват представите за изкуство." Още за поредното..
Визулен тур в изкуствата – Мария Маринова и Евгения Селвелиева от настоятелството на „Читалище-мечталище“ – на живо в студиото: "Това е гражданска инициатива, която събра съвсем случайно единомишленици. Оказа се, че има страшно много хора, които искат да видят културен хъб, а не прашасали и оставени на командно дишане места. Реално има супермного..