Дневникът на една софиянка: Колко е важно да ходим на кино?

Ще кажете, драги мои, има къде къде по-важни неща от това и в делника ни, и в живота ни като цяло.

Какво пък чак толкова прави киното с нас? Във времето са се произвеждали и се произвеждат страшни бози.

Но като едно от най-ценните колективни изкуства, киното би могло да формира вкус, знание и отношение към света. Нещо като визуален учебник, гид или пък музей на общата ни памет и представи.

Всъщност киното е едно от най-демократичните изкуства - не изисква нищо, освен да седнеш и да гледаш. Независимо от това дали си избрал Аронофски или Авенджърите, филмът ти оказва някакъв художествен ефект. Освен това, за разлика от театъра, при киното мимезисът (подражанието на истинския живот) е много по-пряк и съответно по-достоверен, тоест склонни сме повече да му вярваме. Когато гледаме хубав филм (това е клише, но е вярно), бихме могли да заживеем в този свят.

Също така за хората, които обичат фантастични и нереалистични филми - заедно с този жанр литература, киното ти дава възможност да изживяваш алтернативни реалности, тоест проиграва други възможни вселени, и в подкрепа на това: ето един цитат от статия на медийния учен Маршал Маклуън:

Изкуството е предварителна известителна система, която ни показва в аванс бъдещия напредък и ни позволява да се подготвим за това да се справяме с него… Изкуството като радар за средата приема функцията на необходима тренировка на възприятията.

Тоест чрез футуристичните филми се подготвяме за бъдещото и те омекотяват удара му.

Няма как с думи прости да обясним това, което се формира от братя Люмиер до ден днешен.

Мога обаче с огромно удоволствие да ви разкажа за последните ми дни, прекарани по киномански, благодарение на 33-тото издание на Киномания.

Сега филми се гледат по много и различни начини, на стрийминг платформи, свалени нелегално от торенти, пуснати на лаптопа за разтуха след дългия работен ден, или пък все още по телевизора… Но може би това, което най-силно допринася за киноманията е преживяването в киносалона. И не толкова заради широкия екран, колкото заради опита ни да съсредоточим върху едно конкретно нещо (а в днешно време това вече е адски трудно) и да съпреживяваме в компанията на други непознати хора. Стига, разбира се, някой да не ти хрупа зад гърба и да посръбва звучно през сламка безалкохолно, хрускайки ледчета.

Фестивалният кино живот е невероятна двигателна сила, гониш прожекции от салон в салон, или пък потъваш от една в друга и се наелектризираш с емоции.

Та, това се случи с мен тази седмица, като бих искала да ви споделя за два изгледани филма, италианския „Магични нощи“ и френския „Вълчият зов“. И двата филма говорят за някакъв вид упадък в различни мащаби.

Първият на маестро Паоло Вирдзи е бляскаво съчетание между мистерия и сатира на знаменитата италианска киноиндустрия. Действието е ситуирано през 90-те години, когато краят на златната епоха на италианското кино е осезаем, случващ се пред очите на участниците в него, както и на идните поколения. Никой не може да спре този крах, дори трима ентусиазирани по различен начин лауреати на награда за сценарий. Защото корабът вече потъва, а дали те ще се спасят, след като вече са се качили на палубата, също остава като въпрос…

Като споменах възможно потапяне и удавяне, веднага се обръщам към френското заглавие на режисьора Антонен Бодри. Филмът започва със следната мисъл на Аристотел: „Има три вида хора, живите, мъртвите и тези в морето.“

Военните филми аз лично ги възприемам най-трудно, защото крият потенциал за излишен патос и предвидимост в сюжетните развръзки, или ще оцелеят невеличаво, или ще погинат величаво…

Но тук с „Вълчият зов“ нещата стоят по различен начин, защото филмът си остава предимно човешки. Както и когато да настъпи Апокалипсисът, ние ще се искаме да останем с нашите човешки мисли, чувства и настройки. Най-вече с изграденото помежду ни доверие, което ни сплотява, ако ще целият свят да е бомбардиран от насилие и агресия.

Ех, а е едва петък, драги мои, настъпват събота и неделя, когато аз ще продължа да киноманствам.

P.S. Посвещавам този скромен текст на най-големия киноман, когото имахме сред нас, Георги Ангелов. Научете повече за наградата на негово име тук.