Станимир Тодоров по стъпките на Пиацола

Станимир Тодоров, за когото стана дума в деня на Пиацола тук, е сред най-добрите български челисти. В момента той работи в Буенос Айрес  като преподавател и  челист в оперния Оркестър на Театро Колон. Участва в първите спектакли след отварянето на театъра след карантината - в поредицата, посветена на 100-годишнината на Астор Пиацола. Говорим с него за това какво е да си класически музикант, който свири Пиацола и как пандемията се отразява на музикалния живот там.

Дали е случайност че творческият път на Станимир Тодоров и този на Астор Пиацола минават през Париж?

„Ние сме музиканти и гледаме колкото може повече да пътуваме и да се срещаме с много хора. По негово време Меката на музикалното  образование е в Париж при Надя Буланже. Оттам тръгва и Менухин, моят учител.”

Ден след концерта в Буенос Айрес, Симфоничният оркестър на радио Франс също чества Пиацола с аржентински диригент и аржентинско сопрано. Според Станимир Тодоров това е нормално, тъй като в последните 10 години европейските класически оркестри от Гидон Кремер насам, обръщат достатъчно внимание на аржентинския автор. Шегувам се, че джазмените отдавна са ги изпреварили.

„ Да, в Европа е така, но в Аржентина винаги класическите музиканти са свирили танго” - уточнява Станимир и добавя: „Много от моите колеги в симфоничния оркестър, след концерт свирят в танго клубове, в милонги”. Дали и него подобна идея го привлича? „Да, ще се включа с огромен респект” - категоричен е Станимир - „особено когато вече съм свирил с големи бандеонисти като Нестор Маркони и виждам как те работят, ритъм, интонация, звук. Изискванията към всеки един от нас са едни и същи, много високи, само стилът е различен. Ние сме музиканти и трябва да взимаме от всяка музикална култура всичко което ни обогатява.”

Става дума и за мястото на опита, особено за класическия музикант, да навлиза и в други жанрове. „Това зависи от човека. Дали той се опитва да търси нещо друго. Ако не го прави, няма как да придобие опит” - отвръща Станимир. „Винаги има един първи път, въпросът е, като свириш с голям музикант, дали можеш да научиш нещо от него. Аз си спомням, когато учих при Менухин в Швейцария. Той беше невероятно отворен към всички жанрове. Както към импровизациите, така и към всички музиканти с техните фолклорни инструменти. Така се учихме да свирим четвърт тонове, а не само мажори и минори. По същия начин и джаз музикантите се обогатяват от нашата стриктност, от нашето обучение.”

Краде ли се музикантския занаят? „Ако това значи да видиш как да изкараш максимума от твоя инструмент. Или да се опиташ да репродуцираш на собствения си инструмент дадена фраза на друг инструмент или на глас” - съгласен е Станимир.

„Хубавото на глобализирането на културата е възможността за голям полет. Навремето нямаше кой да ни научи на такива неща.”

За какво мечтае в момента?

„Да мога да свиря, да дам един урок, да се видя с приятели, да видя хора без маски, децата да тръгнат отново на училище, да се върна към нормалния живот, както беше преди.” За което мечтае всеки от нас.