Павлин Павлов представя "Четири условия за истинско щастие"

„ Жегата отново ни изненада, както снегът през зимата. Температурите изригнаха, ожариха всичко наоколо. Пожарите вървят по цялата планета. Климатът не е единственият виновен, че ни е горещо. Нагрети сме докрай от всичко това, което става в Европа и по света. Ошашавени сме от медийните апокалиптични порои, от политическите номера, които ни въртят всеки ден, от немотията, която пълзи отвсякъде, от безпредела на олигарси, бандити, насилници и всякаква пенеща се пасмина. Най-вече от това евроатлантическо менгеме, което ни е стиснало мозъците така, че едва ли не сме на път да забравим кои сме като народ и държава. Човек се чуди какво да мисли, с кого да го сподели, за да не се окаже я шпионин, я предател, я недемократ, я несъответстващ на новия цивилизационен избор. Вечерите, вместо да си говорим за хубави неща, щем не щем екранът ни погва и ние пак почваме с политиката, което си е български синдром на прекарване на свободното време. Дните ни минават и отминават, изпълнени много повече с тежки мисли, отколкото с приятни мигове. Всеки път си обещаваме клетвено, че няма да обръщаме внимание на този свят около нас, но не можем да се измъкнем от това, което ни е заляло така, че едва успяваме да поемем чист въздух.“

Всичко това споделих в предговора към книгата ми „31“, изляза неотдавна. Има една стара дума от гръцки, която в минали години често е била използвана в езика ни – пароксизъм. Значението й в речника е описано като „внезапен пристъп на силна душевна възбуда, остра форма на преживявано чувство“.

Точно такъв пароксизъм ме беше овладял, докато описвах в книгата си „31“ събитията, станали през дните на август 2023 година. Изказах всичкото, насъбрало се у мен. Получи се едно доста тъжно писание. То породи у мен и другото, логичното, също пароксизтично чувство на съпротива, на желанието не само у мен, а и у много да се опълчим на настоящето, за да не позволим то да ни пречупи и обезличи. Защото бедата, както е написал Анжел Вагенщайн в една от книгите си, „не иде сама, след нея като патета след майка си ще се нанижат и други“. И тогава какво - да се предадем ли?

Убеден съм, че за да устоим, за да се справим с тая зла прокоба, има поне два начина. С единия разполагаме най-вече ние, по-възрастните. Шансът ни да се върнем назад в спомените си. И тук от решаващо значение е да сме от тези, които имат спомени. Да не сме от другите, които набързо хирургично ги изрязаха от паметта си. Те са загубени, макар не всички от тях да са го разбрали. С годините, а и в това настояще сред спомените май ни е най-хубаво. В такова тежко време най-ценното от тях човек трябва да си го отбира настрана, да си го къта като жито през гладни години, за да го остави на следващите. Те да го посеят в живота си, за да им стане той по-лек, по-красив и по-радостен.

Другия начин бихме могли и ние да го използваме, но той е прерогатив на младите. Стига да го могат, да насъберат сили и да се опълчат на статуквото. Най ми харесва да го кажа с други думи – да се изплезят на обстоятелствата и въпреки тях да потърсят формулата за щастието в живота си. Колкото можем, ние ще им помагаме с наученото през живота ни. С това са свързани и надеждите ни.

Ето защо в книгата ми реших да ви изненадам, с един подлютен, блажен гювеч от минали и настоящи истории, в който да намерите от всичко според вкуса си. А заедно с това да ви разкрия моята ТАЙНА за най-великия номер в живота ни – как въпреки всичкото, което ни е дошло до главата, да открием щастието за себе си. После, след като си отберете и прочетете по нещо, което дано да ви достави добро настроение, ще ви поканя „конферентно“ да си налеем по един леден „облак“, да се чукнем, да отпием и запомним ЖЕГАТА най-вече с това, че оцеляхме и все още можем ЩАСТЛИВИ да се радваме на живота.