Винаги съм се смятал за поет. Изкарвах си хляба като публицист и с директна журналистика. Но както е имало поети телеграфисти, банкери, воеводи, така и при мен – публицистиката е моето второ Аз. Това ми помогна да охранявам поезията си от огрубяването, което ѝ дава животът. Това каза в радиосрещата по Радио София Калин Донков.
И продължава:
Смятам, че съм един отговорен публицист.
Стремял съм се всичко, което владея - придобито в поезията, да го използвам в публицистиката, с мярката, която жанрът налага.
Бях понатрупал доста стихотворения, когато започнах да пиша тези поредици.
Първата поредица (и книга), с които прави впечатление сред читателите и братята по перо, е „Частен случай“. (Излиза във в. „Антени“.)
Харесвам тази книга, написал съм я от сърце, струва ми много като преживяване, като вълнение, като терзания дори. Приятно ми е, когато срещна читател на „частните случаи“. Имали сме нещо общо, някакъв контакт, имали сме обща тема, по която сме мислили заедно – аз, докато пиша, а той – когато я е чел.
Винаги ме е възмущавала демагогията – да се говорят нещата не така, както са, а както… е решено да са. Говореше се, че при социализма ги няма недъзите на буржоазния строй, че отношенията са идеални… Цялата ми книга „Частен случай“ е написана заради това възмущение. Читателите си викат: „Ааа, ами то е точно така!“ И така твоята представа, твоята картина изведнъж добива легитимност в обществото.
Така са и Ранните мемоари. Така е, когато написаното са самодоказва, има художествена защита. Тогава е и по-трудно да спреш такъв текст.
"Имам чувството, че и текстовете от Нерви и утехи“, и стиховете Калин ги ражда и пуска в пространството без да надува свирката, без рекламни акции. Оставя ги сами да плуват в хаоса и безумието ни и който успее да стигне до тях, има надежда, че вече е на спасителния бряг на човешката духовност.
Имаме няколко общи книги, но това, което съм правил, не са илюстрации към стиховете. Това са рисунки, които малко или много носят атмосферата на поезия, която не подлежи на илюстриране, както не подлежи на илюстриране човешката чувствителност, човешката мисъл и вълнение…
Когато чета Калин, имам чувството, че това са някакви поучителни притчи за доброто и злото, за човешкото в човека."
Има нещо загадъчно в рубриката „Нерви и утехи“ (излиза всеки петък във в. Сега) – продължава Калин Донков. – Когато усетих, че „частните случаи“ се рутинират и едва ли не автоматизират, аз ги прекъснах. А можеше да продължи колкото си поискам. „Нерви и утехи“ не иска да се автоматизира. Дари става все по-трудно. Което ми дава кураж, че може да продължи още. Тази рубрика е в собствените си ръце.
Животът не ни дава готови утехи, човек сам си намира „опорни точки“…
Четящите хора винаги са тези, които движат живота. А читателите на поезия, според мен, са водачи на своята среда. Които и да са те. Където и да са.
Моите книги са срещнали подобаващ отзвук. Читателят ме харесва.
Имах щастието да бъда много прочетен писател.
Книга с поезия в 5000-ен тираж се продаваше за два дни. Прозата – също. И тези книги за прочетени. Никой не ги купува просто да ги държи вкъщи.
Аз самия не се ентусиазирам да ми отиват стиховете в естрадата. Едно стихотворение е универсално. Всеки го чете и преживява по единствения свой начин… Когато композиторът го мине с ютията – сложи му музиката, то добива едно-единствено тълкувание.
Но в края на краищата музиката също е една утеха…
Ние, българите, заслужаваме веднъж завинаги да оцелеем. Да престанем само да оцеляваме.
В Европа няма народ, който да е такъв гросмайстор на оцеляването. Когато хората са строили катедрали, градили са дворци, галерии…, ние сме оцелявали.
На българина илюзиите му са разбити, когато идеалите му са покрусени. След началото на миналия век…Всичкото му усилие, всичкото му вдъхновение, храбростта, която е вложил за своето обединение, са отречени и задраскани.
И може би в тези години българинът е станал циник.
Цинизмът е това – да не гледаш по-далеч от утрешния ден.
В организма на България аз виждам енергии, виждам заложбите, зародишите.
Перото работи по своему. То размишлява по друг начин.
Отдавна имам чувството, че знам всички посоки. И тези, които съм следвал, и тези, от които съм се отказал. Имам само любопитство дали ще се появи нова посока пред мен. И дори, ако се появи, дали аз ще я забележа.
Чуйте целия разговор на Георги Нейков с майстора на словото Калин Донков.
Негова поезия е превеждана на много езици, носила му е награди, ставала е основа за някои от най-хубавите български песни ("Незабрава", "Душа", „Зимна къща“).
