Отец Саръев:  Да сме благодарни на Спасителя и да учим децата си на вяра

„Да обичаме нашия Господ, Иисус Христос, да сме благодарни за Неговата саможертва, защото Той даде и живота си за нашето спасение. Той затова и дойде, за да ни изкупи от греха, да ни оздрави човешката природа и да ни върне в онова състояние, което беше отпреди грехопадението и да извърши спасителните и изкупителни дела, с каквито беше натоварен от Неговия Отец Небесен“. Това е посланието на Велики петък, каза в ефира на Радио Кърджали отец Боян Саръев, предстоятел на храма „Свето Успение Богородично“ в кв. Гледка в Кърджали.

Според наблюденията му хората не разбират духовните послания на Страстната седмица, а и не само. Повече се интересуват от материалността на празника – от храната и питиетата.

Родителите трябва да водят децата си в храма дори те, самите, да не са твърде канонични вярващи, счита отец Саръев.

Храмът посреща Великденските празници основно обновен. Монтиран е нов иконостас, нови тапети-стенописи, които са от стъклофибър.

Хубава е така обновена църквата. Изглежда още по-внушителна, категорични са миряните, които я посещават.

Не идвам често в храма, но винаги, когато почувствам вътрешна потребност, го правя, каза кърджалийка.

„Ние сме вярващи хора. Прекрасно е. Дано всички църкви така се поддържат. Да са красиви, приветливи. Чисто. С цветя. Много ни харесва“, казаха сем. Александрови от Димитровград, които често идват на това свято място. „Младите хора трябва по-често да ходят на църква и да се молят за здраве, за щастие, защото по-хубаво от вярата в Бог няма“, категоричен е синът на сем. Александрови.

След обновяването храмът е много по-красив, много по-силен, по-величествено изглежда, каза Лиляна Дънкан, която от години живее в Америка. Срещнах я в пангара (мястото в църквата, където се продават свещите). „Да работиш върху духовността на един народ е най-важното, защото всичко оттам започва – по-малко духовност, повече проблеми. Ако хората вярваха, както би трябвало да вярват, като спазват Божиите заповеди, нямаше да имаме толкова много проблеми в държавата“, смята Лиляна. Според нея вярата у нас не е много искрена, има лицемерие и мода. „Идваме се молим в храма, за добро, за хубаво. Едновременно стова, когато излеземзапочваме да се държим зле, започваме да проявяваме омраза. Не на всеки помага вярата.  Помага му, докато е в църквата. Когато излезе, забравя за какво се е молел“, сподели наблюденията си Лиляна. Според нея хората в Америка вярват искрено и се учат на това от детството си. Имат и традиции. При нас, в България не е така, тук все още има много атеисти, допълни тя. Отивайки да живее в далечната страна, изборът й за населено място се ръководел от това дали има православен храм, защото „отиваш в чужда държава, ако нямаш църква, ако нямаш вярата, ще ти бъде още по-трудно, отколкото ти е“. Личен проблем в детството я е обърнал към църквата. „И така намерих Бога“, разкри Лиляна. „Дори и да не си вярвал, ако Господ има план за тебе и реши, че ще те обърне към него, се случва, независимо какви са твоите планове, Неговите са по-важни“, категорична бе Лиляна.

Той пък е на Христова възраст. Живее в Пловдив, но е роден в Кърджали. Срещнах го също в пангара. Беше вече запалил свещ, беше се помолил, но сега се бе върнал, по думите му - за да вземе на жена си няколко малки иконки. Разговорихме се. Не се срещат много често млади хора, които искрено да носят добродетелите, на които се учим от деца. Разказа, че е имал трудно детство. Когато бил съвсем дете, баща му станал приятел с чашката и в някакъв момент майка му, за да спаси себе си и децата си, събира куфарите и заминават. Той е едно от дузината деца, които отец Боян Саръев и презвитера Красимира приемаха безвъзмездно на трапезата в църквата преди години. Сега си е дошъл, защото баща му си отива, макар че, както призна не без болка, никога в годините не е проявил бащина загриженост. Но сподели също, че „ако не беше алкохола, той със сигурност би бил най-добрият баща на този свят“. Винаги, когато може, се връща в храма. И дарява, „за да подпомагам добротата, която някога е направена за мен да продължи да се прави за други деца, дори да осигуря само една порция за дете в нужда, както аз някога съм бил дете в нужда“. Това са спомени, които няма да се изтрият никога. Той, самият, вече е родител. Осиновил е детето на съпругата си. То има проблеми и „всяко нещо за него е урок“. Като баща, би го учил на доброта, да вдигне паднал, както и той е получавал подадена ръка за помощ.

„Вярата става все по-комерсиална, все повече за рейтинг, но вярвам, че все още има хора, които влизат в храма и са откровени, когато палят свещ и дават молитвата си“, не губи надежда младият благодетел. Не иска да споменавам името му, защото доброто трябва да се прави без да се казва.

Ето, с такива хора, с такива лични истории може да се срещне човек, отивайки в храма.

Всички истории са в прикачените звукови файлове.