Тони Димитрова към кърджалийци: Нека да вярваме - в себе си и в доброто

„Когато има химия – става магия“, каза певицата Тони Димитрова след концерта, с който  докосна сърцата на своите почитатели в Кърджали. 

Обичаната българска изпълнителка покори сцената на парк „Арпезос Север“  и остави след себе си топлина, емоция и вдъхновение. Макар родена край морето, тя се чувства прекрасно в Родопите – и не крие това.

„Много ми харесва тук с този парк – всичко е толкова зелено, ново, живо. Градът е топъл – не само като време, а и като енергия“, сподели след срещата си с кърджалийската публика Тони Димитрова с усмивка. Публиката в Кърджали я посрещна сърдечно,  пя с нея.  „Ако публиката не носи емоцията, и аз каквото и да направя – няма да се получи. Но когато има химия – става магия.“ И магията наистина се случи в Кърджали. Изпълнителката не за първи път е в града, била е и в близките градове, но както сама казва – тук не идва често, затова всяка среща е още по-ценна.

„Може би това му е хубавото – че не е често. Иначе ще стане рутина, а така си остава празник. Спомням си, че последно бях тук около изборите през 2019 г." 

" Но като ученичка никой не е предполагал, че ще пея. Гласът ми беше плътен, пеех трети глас в училище. Трябваше да стана актриса, но се случи друго – запях из Бургас, по пиано вкъщи, по китара с брат ми… И така – през 1995 г. срещнах Стефан Диомов и животът ми тръгна в нова посока. Наричам го сбъдната приказка.“  Приказката продължава и до днес. Сцената е нейното място, а публиката – нейната сила. И въпреки че знае, че един ден ще настъпи краят на този път, вярва, че той все още е далеч.

„Ще продължа да пея, докато усещам, че това нещо още е тук – в мен, в сърцето ми. Когато спре да ме пали, тогава ще спра и аз. Но дотогава – има още много песни заедно.“

На въпроса какво би казала на слушателите на  Радио Кърджали, тя е откровена и искрена, както винаги: „Може би изглежда, че аз зареждам хората, но всъщност те ме зареждат. Само че напоследък усещам, че ставам нетолерантна към грубостта – към мръсотията, към простащината. Понякога дори се развиквам на някой – когато не си събере след кучето, когато хвърли боклук или се държи зле с детето си. Не мога да го понасям.“

И завършва с едно кратко, но силно послание:
„Нека бъдем малко по-добри. По-чисти, по-усмихнати. И да вярваме – в себе си и в доброто. Когато вярваш, вече го излъчваш.“