Ренато Брузон - последният благородник на оперната сцена на ХХ век

На 13 януари Ренато Брузон навърши 80. Наричат го кралят на баритоните, последният благородник на оперната сцена на ХХ век. Един от малцината, които напомнят за легендарните гласове от миналото.
След дебюта в Ковънт Гардън през 1976 година като Ренато (една от най-впечатляващите роли на знаменития италиански певец) Джорджо Гуалерци възкликва: „От дълги години не бяхме слушали баритон с толкова красив глас. Уникален тембър с безброй нюанси и несравнима мощ! Брузон е ненадминат в актьорските си превъплъщения, които оставят публиката без дъх…” Очевидци твърдят, че щом се появи на сцената, Ренато Брузон мигом приковава погледите. През 1980 на фестивала Маджо Музикале във Флоренция Рикардо Мути ръководи спектакъл на „Отело”. Яго на Брузон е така магнетичен, толкова самобитен и несравним, че се превръща в главният герой на постановката, засенчвайки Отело. Триумфът е неописуем!   
Удивителна съдба има Ренато Брузон. На пръв поглед високомерен, вглъбен в себе си, необщителен…Смятат го за горделивец. „Това е най-голямата глупост, която съм чувал!”, реагира на мига прочутият баритон. „Мой недостатък е, че съм затворен. Трудно намирам път към другите. Това е дълбока рана в душата ми, отворила се още в най-ранно детство. До 1968  животът ми бе така объркан, на ръба на нищетата, без ясен поглед за бъдещето…Трудно е дори да си го представите! Растях без семейство, без приятели, бродейки като бездомно куче. Тази затвореност се срасна с душата ми. Тъгата, болката са като клеймо, което уви не мога да изтрия. Патя си от тях и до ден днешен”, признава Ренато Брузон в разговор с Ренцо Алегри през 2013 година. Впрочем Брузон не обича интервютата. Себеизтъкването, показността като самоцел. Звучи невероятно за Н.В. Певеца, но е факт!
Бляскавите атрибути са абсолютно чужди на Ренато Брузон, но това разбира се съвсем не пречи кариерата му да е една от най-блестящите.
Първата голяма победа е през 1960 на певческия конкурс в Сполето. Ренато Брузон получава награда от 4000 лири и друга, по-ценна: дебют като граф Ди Луна. Две години по-късно е Рикардо в „Пуритани” на Белини в Римската опера. „Римският период бе изключително труден за мен”, признава Брузон. „Приближавах 30-те, а все още не успявах да се отлепя осезаемо от дъното. Много мои колеги, започнали след мен, вече имаха съблазнителни предложения, стабилни договори…Запознах се с прелестна млада дама - Тина Тегано бе художник-сценограф. Преподаваше в Академията „Санта Чечилия”. Исках да се оженим, но все отлагах. Мизерията бе тотална. Ходех с едни и същи дрехи. Хапвах, колкото да не умра от глад и се надявах на чудо…” Чудото се случва през 1967 година. От Театро Реджо в Парма канят Ренато Брузон в нова постановка на „Силата на съдбата”. Звездата на вечерта е Франко Корели, но голямото откритие и за меломаните, и за критиците се нарича Ренато Бурзон.
За него казват, че е съвършено въплъщение на красивото пеене bel canto. Наследник на най-добрите италиански традиции. Ролите му излъчват особен аромат - изисканост, достойнство, вроден аристократизъм. Ето този духовен аристократизъм на момчето от провинциалното градче Гранце, предизвиква неизменен възторг у почитателите на Ренато Брузон. Удивителната сякаш безкрайна кантилена, диханието, което сгрява всеки тон и фраза, страстта и умението да напипа точните нюанси, които правят ролята негова, са еталон за мнозина. „Брузон сякаш е създаден, за да се появява на сцената като коронована особа”, възкликва Рикардо Мути. „Или поне висш благородник - маркиз, граф, рицар… Карл Пети в „Ернани”, крал Алфонсо във „Фаворитката”, Франческо Фоскари, Симон Боканегра, Родриго, Набуко, Макбет… Виждал съм как мастити критици се просълзяват от неговия Боканегра или избухват в неудържим смях щом Ренато е Фалстаф! Гласът му не познава граници и всеки път ме изненадва с нов нюанс, с ново актьорско попадение. Гордея се, че част от триумфите ми в театъра са свързани с Ренато Брузон”, уверява властелинът на диригентския пулт Рикардо Мути. Критиците пък анализирайки завещаното от знаменития баритон, правят следния извод: цялата си творческа енергия, мисъл, познание и душа Ренато Брузон посвещава на двама великани в историята на оперния театър: Джузепе  Верди и Гаетано Доницети.
Прославеният италианец има една роля, която му гарантира място в първата редица на големите майстори на ХХ век. Статистиката отчита, че над 400 пъти Брузон се е появявал на сцената като Макбет в едноименната творба на Верди. На 7 декември 1997 година откриват сезона в Ла Скала с нова постановка на Греъм Вик. Постановка осъществена специално за тържественото честване на една от легендите на достолепния театър. Публиката и критиците са единодушни: и на 62 години  Брузон се представя блестящо. Партнират му Мария Гулегина (впечатляващ дебют в ролята на лейди Макбет), Карло Коломбара,  Роберто Аланя, Фабио Сартори, Марчела Полидори, Енрико Турко, Орацио Мори, Алдо Браманте, хора и оркестъра на Миланската скала, обединени от диригентската палка на Рикардо Мути.

В съботната вечер ще излъчим запис на споменатия спектакъл на „Макбет”, след който музикалният критик Кристиан Шпрингер отбелязва: „Брузон въплъщава в най-съвършен вид идеалната представа за Вердиев баритон от втората половина на ХХ век. Такъв, какъвто великият Маестро е имал в мислите си, създавайки своите шедьоври…”

Съдържание на операта „Макбет”

събота, 13 февруари от 20 часа