Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Както казва една поговорка, никога не е късно човек да стане за резил. Аз, който цял живот съм се борил с думите, бъркал съм ги, оцветявал съм ги, реших да превърна това занимание в нещо по-различно, доколкото може да бъде. Според мен едното допълва другото, дава ми друго богатство, друго настроение. И така, преди 10 г. реших да започна да рисувам. Никога не съм учил рисуване и не съм взимал уроци от някакъв майстор. Как дойде този подтик не знам и не мога да отговоря на такъв въпрос. Това е същото, когато ме питат как пишете? – Ами пиша! Това е смазващ въпрос, който има десетки отговори, в които могат да се сблъскат редица концепции, но това няма да даде отговора. Мразя, когато започнат да говорят някои, че „писането е едно божествено сношение” или че „това е знак от някаква космическа програма, знак свише”. Хиляди изследователи по света са правили опит да обяснят как така се заражда тази искра, как се развива творческият процес и според мен никой не е успял. Та като ме хвана това ново занимание, започнах първата си картина на фазер, опъвах си сам и рамките. Втората ми картина се появи върху един чувал. Постепенно това чудо ме обвзе. Между другото, аз съм много свободен и непритеснен, защото се чувствам гост на тази изложба и на тази гилдия. Затова не ме тревожат оценките на художници, на критици, тъй като нямам генералната заявка да навлизам в тяхна територия. Вероятно точно защото не съм учил рисуване, съм освободен по още един начин. Аз, който не знам как се постига перспектива, не спазвам правилата и си правя моя перспектива. Всичко това става с много упражнения, с много труд. Рисувам общо взето нощем. По-добре ми е да рисувам на изкуствена светлина. Направих опит да рисувам и на слънце, но се оказа, че то ми пречи. Вероятно така е и с други художници щом трябва да имат ателиета. То не е само лаборатория, не е само едно пространство, в което художникът изявява вътрешния си порив, за да го превърне в композиция и т.н. Ателието е и едно техническо съоръжение, но без него не може. Ателието носи духа на къщата, то има памет. Аз не познавам художник, който изхвърля старите си четки или старите си платна. Понякога една картина се получава, но други не успяват. Те просто трябва да поживеят известно време в това ателие. Художникът се връща към тях след време, но въпреки носения от тях нрав и дух, не стават. Пак остават да поживеят в собствения си свят и когато се натоварят с нова надежда, художникът посяга към тях. Има общуване между художника и картината му. Аз имам 5-6 „проклети” картини, които не се дават. Картините са като годеницата. Започвайки да рисувам, аз я ухажвам, аз й говоря с надежда да се съберем в образ. Аз винаги моля картината си да се приближи до мен и да ми разкрие тайните си. Рисуването е моето допълнение към думите, а може би и обратното?!
