Започваме разговора с актьора Валентин Танев с усмивка. Минути преди да го представя все си напомнях фамилията му на ум, за да не го объркам с друг негов колега, разликата е само в първата буква и както винаги се случва в такива моменти (поне на мен) мислейки да не допусна грешка я правя директно. Но това ни даде повод за смях с моя гост, както и за кратко предисловие относно белите петна в паметта на актьорите.
Валентин Танев: Аз също бъркам имена. Но за нас актьорите има една ужасяваща част от професията - това са белите петна. Аз съм се събуждал нощем сънувайки, че играя на сцена и съм забравил един монолог – ставам, вземам пиесата, припомням си монолога и след това отново лягам и заспивам. Това беше част от една пиеса, която не играех от дълги години вече. Много неприятно усещане, сякаш си забравил някаква част от себе си нещо, което си работил дълго време, сраснал си се с него и искаш да си го припомниш.
Всяка роля за мен е като едно дете, все едно да забравиш част от историята на детето си. Не е хубаво!
Милена Димова: Такава ли е и историята на нашето детство, част от нас, може би най-хубавата история?
Валентин Танев: Винаги с прекрасни чувства и мисли аз се завръщам към детството си. Децата са най-невинните и чисти същества на планетата. Създания, които не са обременени от скруполи и предрасъдъци. Те имат най-чистия сън... това е изключителното на децата!
Мисля Достоевски беше казал, че човек добива своите емоционални наблюдения до 25-ата си година. И след това само преповтаря това, което му се е случило до тази възраст. А детството е най-важната част от тези години. Защото детството е граматиката на фантазията.
Милена Димова: Ти какво дете беше?
Валентин Танев: Изключително чувствително дете! Аз живеех на воля в едно малко градче, дори в онези години още си беше село, израснахме с моите братовчеди най-вече под грижите на баба и дядо, които бяха прекрасни! Дядо ни угаждаше във всичко. Живеехме шест деца, ние с брат ми и братовчедите в голямата къща на баба и дядо, гонехме се от сутрин до мрак, играехме на театър, на цирк, пеехме, танцувахме, забавлявахме махалата, а дядо ни се радваше от сърце. Баба пък често се смееше със сълзи на театрите ни. За мен дядо беше любимец, може би и аз на него, той почина на 100 години, но остана дете в душата си до края.
Милена Димова: На какво ти ухае детството?
Валентин Танев: На добротата на дядо ми, на сено, на трева, на цветя... на игри. Понякога прекалената цивилизованост изтрива истинските усещания и досега с природата, а това е много важно за развитието на детето. Както и да се чувства свободно, защото само тогава фантазията му работи свободно.
Милена Димова: Какво е приказката за детето? За теб какво беше приказката в детството?
Валентин Танев: Богатство е детската приказка! Но аз ще ти разкажа не за моето детство, а на сина ми. Той като беше малък беше чул от някъде някаква приказка за една лисица, но неговата детска фантазия така преиначаваше приказката, че тази лисица премина през деветте кръга на ада - съдираха й кожата,опашката... той казваше: „...и хоп,едно бръкно”, което означаваше, че ловецът бръкнал в окото на лисицата. А имаше и други подобни бисери - в кръгъла на стаята... (смеем се). Дъщеря ни пък обичаше да ни казва: „колко сто пъти ви казах вече!”. Ей тези спомени с моите деца са незабравими!
4 август
