За бесарабските и таврийските българи, потърсили убежище далеч от родните огнища преди повече от два века, българският език винаги е бил майчиният, домашният, „своят“ език. Едва преди няколко десетилетия обаче те получават правото децата им да изучават книжовния български език в училище, а в момента се налага да се борят за реалното осъществяване на това право.
Да говорят български и да бъдат българи за тях нерядко е означавало да рискуват живота си, а и сега запазването на националната им идентичност не е безпроблемно. Макар че в последните месеци покрай драматичните събития в Украйна се чуха гласове на загриженост за бесарабските българи, е трудно да се каже, че сме се доближили до тях, че сме научили много повече за съдбата им, за проблемите и мечтите им.
А историята на нашите братя и сестри от Бесарабия и Таврия е част от нашата национална история, а старинният език, макар и примесен с чужди елементи, който те говорят, е свидният език на общите ни прародители. За това разговаряме с Елена Ковтун, родом от Одеска област, Украйна, Стефан Намлиев, радетел за българщината, учител и председател на Приморското районно българско културно-просветно дружество в Запорожка област, Лариса Савченко, директорка на българското неделно училище „Васил Левски“ в Бердянск, Запорожка област и Прасковя Русева, учителка в неделното училище в с. Кубей, Болградски район.