Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Наистина е удивително да наблюдаваш как литературни текстове, които са ни се стрували десетилетия все пак близки, стилово едва ли не изравнени, принадлежащи към една и съща литературна култура, изведнъж радикално се раздалечават. Виждаме ги вече като явления от съвсем различни литературни пространства, едните четем отново и отново, а другите са останали някъде назад, в историята. Кога е станало това? Пита се проф. Михаил Неделчев в началото на своята нова книга, наречена „Ефектът на раздалечаването”. Какви са били литературните процеси у нас от началото на 60-те години на XX век до средата на 80-те? Защо автори като Иван Теофилов, Константин Павлов, Биньо Иванов, Николай Кънчев, Христо Фотев, Екатерина Йосифова, Иван Цанев успяха да преминат във времето до днес и творчеството им да остане с високата си стойност, сякаш недокоснато от промените, които преживяхме, а други писатели, далеч по-популярни навремето останаха като „и др.”? Книгата е разделена на четири дяла и съдържа студии и статии по различни въпроси под съставителството на Пламен Дойнов – литературноисторическата реконструкция на соцреализма, алтернативните белетристични жанрове, различният прочит на Пеньо Пенев и Никола Вапцаров, „тихата лирика“ като противовес на идеологическото „гръмогласие“, личността на Никола Георгиев и влиянието, което оказва, знаковата и за литературата 1968 г. и също толкова важната 1989 г., а разбира се и любопитни спомени, допълващи богатството на картината на литературното време. Време, което ефектът на раздалечаването, дистанцията правят по-ясно.
