„Кориолан” от Уилям Шекспир, режисьор Исак Даниел, Народен театър, 1930/31
Снимка: Музей Народен театър
Цикълът от четири епизода обхваща културното преобразяване на България в периода между двете световни войни. Въпреки националните катастрофи, няколкото загубени войни и разрушените илюзии, културно-историческото време събрано в двете десетилетия след Първата световна война, тече в различни посоки – от забързано, любопитно, напрегнато, експериментиращо през двайсетте, до успокояващо и дори забавящо хода си в края на трийсетте. Българският културен свят тогава търси своите нови ценности, отваря недокосвани пространства, често противоречиви, но отправили стремеж към преобразуване на стария светоглед. Всеки от четирите епизода на цикъла е фокусиран върху конкретни области на изкуството в страната: изобразителното изкуство, литература, архитектура, театър. Те са представени със спецификата им, европейския контекст и естетическите полемики оказали влияние в развитието им.
Епизод четири: „Театърът: жажда – защо не!“ Още след освобождението, България мечтае бързо да се нареди сред европейските страни. А за да стане такава, тя трябва да създаде свои институции и социо-културен профил. Част от който е, в центъра на столицата ѝ да има представителна сграда на театър, защото това е разбирането за европейската култура. И това се случва още преди войните, през 1907 година. В много по-екзистенциален план създаването на българския театър може би се докосва и до желанието на човека да се забавлява, играе, да потърси нови светове, да бъде някой друг или да съпреживее някой друг. Защо не и да забрави действителността. И това е необходимостта от изкуството въобще. След Първата световна война театърът в България прави няколко големи крачки. За тях ни разказват проф. Камелия Николова, от Института за изследване на изкуствата при БАН и доц. Йоана Спасова, театровед и научен секретар при БАН. В този епизод ще научите как се създават авангардите в българския театър и подробности за изключителните режисьорски решения на Гео Милев и Исак Даниел. Освен това, описваме как е изглеждала сцената и промяната в декорите. Спираме се подробно на начина, по който Николай Масалитинов успява да преобрази „еклектичната“ игра на актьорите в „ансамблова“.
Разказът за българския театър между войните обхваща не само „режисьорският въпрос“, а рисува и образите на актьорите от тези времена, говори за езика и диалектите в актьорската реч. Представя един красив поглед към жените-актриси и мястото им на сцената. Спира се и на представите за „родното и чуждото“. Историческа стойност имат и запазените в Златния фонд на БНР гласове на Кръстьо Сарафов в пиесата „Машенка“, Олга Кирчева, която разказва за необикновения тембър на Сарафов и спомените на Николай Масалитинов, за това как е назначен за режисьор в Народния театър.
