„Зверобой“ е стихосбирка, която остана недооценена – както от журитата на различните литературни награди, така и от широкия кръг читатели, но не защото няма качества, а поради неясни критерии и лоша реклама. Това у нас се случва на автори, които не са „атрактивни“ и не се бият в гърдите колко са добри, не се появяват постоянно в медиите. Те впрочем и нямат време или желание за това, тъй като респектът им към поезията е по-голям от респекта към рекламата.
Красимир Симеонов е от тези поети, обаче книгата му „Зверобой“ може да се нареди сред качествените стихосбирки от изминалата 2017. В послеслова към нея редакторът Димитър Калев казва: Колкото повече културите се рационализират, толкова лириката става по-инстинктивна и сходна с обмяната на веществата. Подобна гледна точка към поезията на Красимир Симеонов е приложима само донякъде. Защото той притежава не само вътрешната свобода да обеме теми и пространства в стихотворенията си според това, което го занимава и вълнува, но и стилово да се освободи от днешното – често насилено – търсене непременно на концептуалност в една книга, да надгради инстинктите. Да пише в рима и в бял стих, да сътворява неологизми, да бъде лиричен и бунтуващ се... Книгата въпреки това е цялостна, споена. Вероятно поради следното „признание“:
„Изминавах разстоянията и пишех своите неща -
бях напълно отдаден на пътуването и на сърцето си.“
На гърба на книгата в „Дъщерите на стихотворението“ четем стиха:
Стихотворението е кръг.
Откъдето тръгнеш, там се и връщаш,
но някак се оказваш по-нависоко.
Потърсете „Зверобой“ – в нея може да се разходите на чист въздух.
