Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Лом за мен е вечен град, сподели в предаването "12+3" писателят Емил Андреев, който тази вечер представя новото издание на своите "Ломски разкази".
Прототипи на героите в сборника с разкази са хора от крайдунавския град, които писателят е срещал през 70-те години на миналия век.
"Имаше едно много интересно място, едно кафене, където се събираха много интересни образи и аз ги наблюдавах. Беше ми много любопитно. Те изглеждаха много чудати, странни на пръв поглед, но същевременно носеха в себе си една наистина мечта за безкрайността на живота, една любов към живота и същевременно едно леко цинично отрицание, една насмешка на живота. Голяма част от образите в тези разкази са точно такива - хора, които аз нарекох сънувачи, а пък вечното селище на спомените, на съня, на мечтите (всеки човек има такова вечно селище), аз го определих с моя роден град Лом. И Дунавът, разбира се - тази митична и велика река, която е възпята в нашата литература, но според мен, още не достатъчно и както казвах на много мои приятели, съмишленици - за Дунава трябва да се пише. Дунавът е вечна река. Тя ще отнесе нашето отражение в Световния океан."
За моя радост сега Лом не е пострадал чак толкова много като повечето градове и селища в северозападния край, каза още творецът:
„Обезлюдява, опустява нашият край. Времето е такова – вкиснато. Всеки е някакси вкиснат – като вкиснато вино сме. Не знаем как да направим така че да не прокисне съвсем, тъй като натам е тръгнал животът ни. Вкиснатото вино можем да го пием, няма как, или пък да го изпечем или сварим на ракия, ще го спасим някакси вкиснатото вино, но вкиснатия живот и вкиснатото време трудно можем да спасим. Трябва много, много кураж, воля, визия и най-вече човешка добрина и разбирателство."
Емил Андреев смята, че съдбата и историческата орисия са ни отредили догонваща роля:
"Нашият народ непрекъснато догонва онова, което се случва в Европа, в света и непрекъснато се ускоряваме в този план. Забравяме много бързо какво сме имали и как сме го имали, и с цената на какво, и после догонваме някакси припряно, без постоянство, без сериозен проглед в бъдещето. И това ни е всеобщата болка, но трябва милост. Не може да се казва с обща ръка, че сме лоши или някакви по-различни от останалите. Просто такава ни е историческата орисия. Ние ще се преборим. Аз съм убеден в това."
Следващата книга на Емил Андреев е посветена на родовата памет. Тя се базира върху записи, които наш съвременник прави на един род – от 70-те години насам на магнитофонна лента до съвременните смартфони:
„Искам да направя една панорама на това, което се е случвало слез 30-те години насам в българското общество, през различните поколения. Затова този начин на записване, тази форма на разказ, на наратив, ми се стори най-интересна."
