Кой не познава курортното ни крайморско градче Созопол, кой не е почивал там поне веднъж в живота си… Созопол, със старинните дървени къщи и с тесните калдъръмени улички, които те отвеждат право към морския бряг, става вдъхновение и за талантливия наш оператор и фотограф Асен Шопов. Той е известен сред професионалната гилдия повече в Прага, отколкото в родната София, тъй като живее там от 40 години. Асен Шопов се завърна наскоро в родината, по покана на Чешкия център в София, където беше открита изложба с негова художествена фотография. За обектите на своето въображение в Созопол Асен Шопов казва: "Тук, като никъде другаде, усещам някаква интимна хармония и постепенно се изпълвам с вдъхновение за нови планове и мечти...градът ме загръща с хилядолетните си тайнства, а пък близостта на морето напомня за вечността. Созопол има много, много лица". Оказва се, че освен за българите, това е любимо място и за много туристи от Чехия, които често посещават Българското Черноморие.
За Чехия Асен Шопов заминава случайно, след приключване на службата си в казармата у нас. Тогава в Академията за театрално и филмово изкуство са обявени три нулеви години на прием за всички кино специалности. Това кара младия фотограф през 1984 г. да продължи образованието си в Академията за филмово изкуство FAMU в Прага. Дипломира се в специалността "Кино и телевизионно операторско майсторство", а днес е доцент по филмово, телевизионно и фотографско изкуство и нови медии. Изявява се в редица популярни филмови, телевизионни и рекламни проекти. Безспорно той заема видно място сред чешките кинооператори, а най-голямото признание идва с участието му в заснемането на филма "Желари" (Чехия, Австрия, Словакия), който получава номинация за "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм през 2004 г.
В изложбата "Нашият Созопол", с която Шопов се завърна в родината, проличава стремежът му да избяга от документалното заснемане на обектите и да им придаде нетрадиционен, дори "импресионистичен" вид. Но тъкмо в това е чарът на изкуството, че то може да изненадва и да провокира публиката. "Това не е първа моя изложба, първата беше в Студентски дом (в София), когато бях на 17 години. Тя беше черно-бяла фотография, тогава започнах да навлизам в тайните на фотографията" – казва Асен Шопов за своето прохождане в изкуството:
"Въпреки че това беше като първа стъпка към операторското майсторство, любовта ми към фотографията остана, но се опитвам да разгранича двете дисциплини (операторското майсторство и фотографията), които са колкото подобни, толкова и съвсем различни. На мен много ми харесва Прага, това е прекрасен град, но също така съм влюбен и в Созопол и в България въобще. Въпреки че съм от 40 години извън страната, аз не съм престанал да се чувствам българин. Доказателство за това е и тази изложба, която е посветена на Созопол и моето отношение към този град.
Созопол е любимо място, ходя там от дете с моите родители и с брат ми. Снимам Созопол, откакто се помня, но тогава, през 2020 г., заради пандемията, макар и в летния сезон градът беше почти празен откъм туристи. Това ме вдъхнови да запретна ръкави и да снимам. Любимото ми място е старинната част на града, по-специално църквата "Свето Успение Богородично", която е построена през XV в. Тя е почти изцяло вкопана в земята поради правилата, които е имало тогава в рамките на Османската империя. Но трябва да си призная, че моят натюрел (като оператор и фотограф) не е документалистиката, аз предпочитам стилизирани неща, където се изгражда атмосфера посредством светлина, декор, движение на камерата. Всъщност неща, които са по-скоро постановъчни, отколкото копие на действителността. Това е моето амплоа в професионалната ми работа. Но иначе документалната школа в Чехия днес е много силна."
За постигането на успех в чуждата страна Асен Шопов поставя на първо място комуникацията с хората там, и с колегите. Още в началото на следването си в Чехия той научава чешки език и това му помага да се чувства добре и да бъде добре приет:
"Мисля, че няма голямо различие между нас и чехите сега. Вярно е, че преди промените те се отнасяха с малко пренебрежение не само към България, но и към целия Балкански регион, въпреки че нямаха друга възможност по това време да ходят на море, освен да идват в нашите курорти. Днес обаче всички сме в ЕС, така че кой знае какви разлики в манталитета не усещам. Естествено, ние сме по-темпераментни, по-чувствени, защото сме южен народ, а те са малко по-умерени. Това, което ми се иска да видя и в нашето общество, е по-голяма прецизност и повече лична дисциплина в работата. Това все още ни липсва. Прибирайки се тук, малко ме дразнят мръсните улици и други подобни неразбории, но трябва да си призная, че от последния път, когато бях в тук през 2020 г., откогато са и болшинството от фотографиите, досега, нещата в България доста са се променили към по-добро. Вижда се, че са пооправени фасадите на много от сградите в София и това мен лично много ме радва."
Чуйте повече от звуковия файл.
Снимки: Гергана Манчева, Славена Илиева
