Напук на дигиталната ера, в която живее целият свят, България си има свои правила за съществуване. Винаги някак наопаки, с няколко хода назад, без кой знае какви обозначителни табели за каквото и да било, вечно в ремонт, с едни усвоени пари, но с неразрешени проблеми. Навсякъде някой нещо не е разбрал и друг му е виновен, "да" винаги е "не", но и обратното е вярно, всеки е заседнал във вечната чакалня и ако не си от тия, със сигурност си от другите. Като добавим и законите на улицата, гетото, махалата, центъра, провинцията, селото и висшата власт, всичко е точно.
Та в тази България човек се ражда ненаучен и често и такъв си остава. Просто защото никога няма време за съществените неща, нали все пак бързаме за живота. С метрото, с колата, с градския транспорт, пеша – все сме на път към работата, към банката, за да оправим кредита, към вкъщи, където някой ни чака, за да ни разкаже колко точно му е бил лош денят, към кварталната кръчма, за да приглушим поне за малко ежедневието. И ако се замислим, колкото и да сме свикнали да сме си по нашенски щастливи в нещастието си, винаги може да се намери някой, който да ни обясни как точно стоят нещата. И понякога това дори може да не е за лошо.
Защото, замислете се – ако ни предстои челен сблъсък с реалността, която искаме да изтрием, а не можем, и този сблъсък всъщност се е превърнал в рутина, няма ли да ни е полезна една хумористична книга за самопомощ, която да ни припомни какъв народ сме в действителност и защо само ние можем да оцелеем в България?
В нашата хубава страна, където таксиметровите шофьори не са това, което светът познава, а много сериозни, плътни образи от велик заплетен филмов сюжет, над който са се потили поне трима сценаристи. Където сватбата е повече от бракосъчетание на двама влюбени пред цялата позната и непозната рода. Където крайният квартал в столицата е град в града, ако не и държава в държавата, която си има собствена конституция. За Северозапада дори не смеем да кажем и дума, там хората са по-корави и от камъка, който Сизиф у нас бута надолу.
И така, как да оцелеем в България беше въпросът, който потърси отговора си в ефира на "Какво се случва". Пътеводители в народопсихологията ни се оказаха хората, които се осмелиха да напишат книга по темата. При това с присъщото за българина чувство за хумор. Чувство, което обаче колкото и да имаме, толкова и сме замели под килима и ни е все по-трудно да върнем обратно на място.
Журналистите (двама от които са и учители в гимназии) Йордан Йорданов, Филип Зуберски и Владимир Иванов пишат "Как да оцелееш в България" като контрапункт на всички популярни и не чак толкова книги за личностно развитие и усъвършенстване. В този наръчник по българска всъщност няма разкази, а само преживени истории от тримата автори. Някои преувеличени, други попроменени, трети точно в сърцето на реалността. Всеки съвет, пример и споделен опит цели да припомни защо е важно да се погледнем в огледалото и да се надсмеем над себе си. Идеята е читателите, подобно на авторите, да не се взимат на сериозно, а само да се разчупят за иначе толкова полярната действителност, в която живеем.
Станали ли сме обаче по-консервативни към истината, поднесена с усмивка, как боравим с езика и защо е важно да четем хората – чуйте от Йордан Йорданов, Филип Зуберски и Владимир Иванов в звуковия файл.
