От известно време Илко Димитров прекрачи границата на поезията и навлезе в собствен жанр – на границата между проза и поезия, като тази граница постоянно се мести. Резултатът е, че неговите книги стават все по-задълбочени, но и отдалечени от т.нар. "философска поезия".
Защото поезията на Илко Димитров не търпи етикетите. Тя сякаш постигна някакъв предел в трагическото търсене на смисъла на човешкото съществуване и в последната му книга "Веднъж през август" прекрачва отвъд този предел, за да се завърне към приказката за живота:
"Не искам да слушам твоята приказка за смъртта./ Тя не ми говори нищо, защото/ разказва само за твоята смърт. Разкажи ми/ приказката си за живота, в нея ще има/ за всеки по нещо."
Да се завърне към лекотата на естествеността. Да оставя реката да тече край него, докато я наблюдава. Именно в това наблюдение, с окото, което проследява пътя на водата, е ключът към тази книга, в к
