Опознаването на една страна и културата ѝ минава не само през историята, но е по-дълбоко осмислена през литературата ѝ. Особено когато става въпрос за страна като Китай, която често се възприема само в две посоки – утилитарна и политическа – и все още у нас се смята за екзотика. Познаването на менюто в китайски ресторант не значи, че познаваш културата на тази необятна страна.
Литературата на Китай се превежда у нас още от края на 19-и и началото на 20-и век и продължава на приливи и отливи до днес, когато това е най-интензивно. В началото – от други европейски езици, през 50-те и 80-те (периодите на подем в издаването на тази литература) преводи от малкото налични преводачи от китайски в България, та до днес, когато те са значително повече, китайската литература остава все още непопулярна сред българските читатели.
След поставянето на основите на китаистиката у нас постепенно се създава интерес, появяват се стойностни преводачи от китайски език. През годините на български се появяват знакови творби, но има какво още да се желае, има много бели петна.
В последните години Петко Хинов извърши подвиг с количеството преводи на древнокитайски творби. Превеждат се и много съвременни автори.
Каква е рецепцията в България на китайската литература през преводите от китайски, кои са преводачите и какво е бъдещето? На този въпрос отговарят преводачи от три поколения: , Веселин Карастойчев и Стефан Русинов.
Снимка – Институт "Конфуций"
