Когато рокендролът е млад, песни се записват срещу бутилка коняк "Слънчев бряг" за звукооператора. Поне така става, когато Георги Минчев вкарва нелегално и по тъмно първата българска рок група "Бъндараците" за запис в студио на БНР.
Инкогнито записват "Ти не разбра", но и те не разбират защо. Все пак никой тогава нямало да пусне в ефир подобна песен – хем без разрешение, че и рокаджийска.
Ако не си спомняте или въобще не сте чували епичната и поучителна история, в "Изотопия" припомняме:
А след припомнянето следва детайлен разказ за онази толкова специална банда от един от главните ѝ герои – Иван Милев, известен като Вачо или Малкия Бъндарак.
Душата на "Бъндараците" е брат му Димитър, роден през 1940 г.
"Той страда от много рядко нещо, което впоследствие открили. Не може да ходи и го изкарват по улиците на количка. По това време в Англия някакъв лорд Бънди гласува помощи за България и архитектът на нашата кооперация (като извеждат брат ми) вика: "Лорд Бънди го изкарват на разходка". Лорд Бънди от английския парламент е бил в инвалидна количка също. Така че на брат ми почват оттогава да му викат Бънди."
Тогава Димитър е на 10 и не знае кой е английският му адаш. Според Вачо приема прякора си от детство с насмешка. За него на лорда от софийската ул. "Джовани Горини" ще напомни публиката в Студентския дом, когато за "първо свирене" излиза група "Таралежите". Годината е 1973-та, умуването за име трае два часа преди концерта. "Излязохме и казваме: "Сега ще слушате "Таралежите". И от публиката викат: "Какви таралежи, бе, ей го Бъндарака."
Така "Бъндараците" приемат неизбежното.
За брат си Вачо твърди, че е особен и много талантлив. Историята помни, а Иван не отрича, че е и своенравен. В "Бъндараците" влизат още Петър Цанков и Кирил Маричков, съученик на Вачо. Кирчо и Пепи ще се разделят с "Бъндараците" и ще създадат "Щурците", Големия Бъндарак ще се пропие и ще си отиде през 1993-та. Вачо обаче е тук, за да разкаже за онези дни, в които рокендролът наистина беше млад.
"Най-големите ни свирения са двете – в Художествената академия и турнето със Сатиричния театър, но там Бъндарака пак се прояви като черната овца. Все нещо правехме, все закъснявахме, автобусът не ни взимаше на другия ден за другия град и ние ги гонехме с каквото можем", спомня си Малкия Бъндарак.
Групата е на турне с най-емблематичните актьори. "Най-много ни хареса Стоянка Мутафова, тя си е стихийно бедствие. Като почнеше да разправя, целият автобус се преместваше около нейния стол, седяха, слушаха и се смееха. Тя си имаше дарбата, тая дарба много не я харесвам при жените, че не могат да спрат да говорят, но ако говореха като Стоянка Мутафова, може цял ден да седиш и да слушаш. Неописуеми истории, толкова артистично разказани, все едно си на представление. И това в един търкалящ се автобус до следващата спирка. Това беше най-забавно."
Във всеки град "Бъндараците" трябва да свирят между скечовете. "Свирехме по три песни и всичко беше английска музика, разбира се, с български текст, само някои имаше на английски."
Понеже Георги Минчев е с групата, а той обичал Клиф Ричард, Минчев пеел като Клиф, а "Бъндараците" били като The Shadows. "Повечето песни бяха на Клиф Ричард. На The Beatles не сме пели песни по турнето."
За да се стигне до турне обаче, групата минава през комисия. Според Вачо приемните изпити за университет са по-лесни от явяването пред такава. Комисиите били в Летния театър на Перник. С "Бъндараците" се явяват още "Джаз фокус-65" и Радой Ралин. "Всичко е на открито, вечер късно, но като ни приеха, явно че застъпничество на Парцалев, Калоянчев, ни извикаха някакви културтрегери.
Единият каза, че е невъзможно да има оркестър с две китари, бас и барабан, трябва пиано, другият ни обясняваше как да си отваряме устите като пеем. Седяхме, мълчахме и гледахме. През цялото турне, в който театър да свирехме, хората пощуряваха, скачаха. Жените изглеждаха по-емоционални и повече се радваха."
И на прочутите концерти в Художествената академия в София жените са по-емоционални. И там "Бъндараците" срещат "Джаз фокус-65". "Тогава ги отвяхме", твърди Милев. През 1964-та в академията свирят рокаджиите и джазмените, на следващата година "Бъндараците" са в компанията на "Сребърните гривни".
Когато едните свирят, другите слушат и обратното. "Те са същата рок група, само че доставчикът им на песни беше друг. Ние не бяхме чували за The Kinks и песента им Tired of Waiting for You."
До доставчика си братя Милеви стигат, след като се сдобиват с магнетофон. Мъжът е от махалата, "живееше в "Подуене" в една къща. Отидох веднъж там с магнетофона да правим запис. Отвори, въобще не ме познава, и викам: "Може ли някой запис?". Той каза: "Влизай, обаче има ред". Пред мене седи един друг с магнетофон и съм чакал с часове. Той слага неговия магнетофон, аз – моя, пускаме неговия на възпроизвеждане, моя – на запис, и каквото има, той пълни. След това се прибираш вкъщи и слушаш. Някои от песните, които чуваш за първи път, не знаеш и кой ги изпълнява."
Записите са безплатни, защото ги разпространяват и слушат "сродни души".
"Същото беше и с гледането на сръбска телевизия. Веднъж с брат ми вървяхме и видяхме покрив с антена за сръбска телевизия. Отидохме, звъннахме, показа се един човек, опули се отначало, но само паролата "И ние гледаме сръбска телевизия" ни вкара вътре. Почнахме да си говорим какво гледаме, кога... Все пак за първи път по сръбската телевизия видях английски групи. Гледам и след това записвам какво съм гледал. Много информация имаше, "Неделя следобед" се казваше предаването, което тук го направиха "Всяка неделя"."
По сръбската телевизия Вачо гледа американска анимация, политика, "но много малко". Винаги имало западни групи и футболни мачове. "Приятно беше, сядаш три-четири часа." Не така стои въпросът с Българската телевизия.
"Вече не бяхме с Кирчо, 1969-1970 г. Тогава Бисер Киров ни покани да свирим една песен Down by the Riverside, на български беше "На онзи речен бряг". Беше дошъл нов режисьор, телевизионен, много добър, известен, аз все му забравям името."
Клипът на песента се снима близо до хотел "Плиска". "Седяхме отгоре, той беше насочил камерите отдолу. 1969-а, август. Седим горе и от време на време режисьорът вика: "Проба! Пускай записа!". Бисер Киров си отваря устата по песента, ние свирим на китарите, пригласяме "На онзи речен бряг" и той: "Добре". Седим, седим, седим 15-20 минути. Вика: "Проба", пак същото. 30 пъти "Проба" и вече не само че ни писна... Седим, айде, хубаво време, сянка, и си пушим цигари. По едно време той казва "Екшън!" обаче аз си седя с цигарата в устата."
Като истинска рок звезда.
"Минава един ден и на другия ни викат при другарката Леда Милева. Влизаме и тя вика: "Бъндараците", а? Вчера на записа (а то е на живо) тоя, малкият – с цигара в устата." Бъндарака вика: "Вие по цял ден пускате един Жорж Брасенс ли, Брасанс ли... Само лицето му, мустаците и една цигара, ту я вади, ту я слага. През цялото време само това. Тя казва: "Ти да не се мислиш за Жорж Брасанс?". Мълча си, какво да правя, а тя казва: "Докато аз съм жива, вие телевизия няма да видите."
И наистина беше така обаче по същото време кацнаха едни американци на Луната."
"Някой беше пуснал радио "Свободна Европа", през нощта не го заглушаваха. Вкъщи беше амфитеатрално от хора. Брат ми влиза в банята по пижама и гледа един, който се пръска с Old Spice, и вика: "А бе, ти кой си?", а той се обръща, вижда Бъндарака по пижама и му казва: "А ти кой си?". Но радио "Свободна Европа" каза нещо, което трябва да се знае: "В Европа две държави не дават директно кацането на Луната. Едната е Албания, защото нямат телевизия, другата е България. Те си знаят защо." Като го чу от нашата кооперация един партиен другар, тръсна и си отиде."
Отношенията на братята с партийните другари Вачо описва простичко: "много зле". Да се чуди човек как другарите са допуснали "Бъндараците" да участват и във филм. Не е като кадрите от Луната, но все пак е още една малка стъпка за човечеството и голяма за рок музиката у нас.
Годината е 1965-а, Николай Корабов представя лентата "Вула". Тя пък печели наградата на журито за най-добър филм на младежка тема в Москва. Как ли там са слушали изпълнението на "Бъндараците", които свирят Misery на The Beatles?
Връщаме лентата в радиото назад.
На една и съща улица в съседни кооперации порастват братята Димитър и Иван Милеви и братята близнаци Александър и Константин Петрови. Баба им ги нарича "Кокосашо". Големия Бъндарак ги надушил, че са "нечувани сладури", разказва Вачо. Когато след 1968 г. "Бъндараците" репетират в читалище "Алеко Константинов" на ул. "Оборище", пред малкото прозорче на приземния етаж се струпват хора, за да слушат и гледат. Прозорчето е 60 на 40 см. "Кокосашо" помнят "Бъндараците" с какички. Безспорно щастливи спомени в епохата на минижупа.
"Много интересни младежи, които няма да забравя какви неща правеха", добавя Вачо и уточнява: налудничави експерименти като например да пресичат гърбом, без страх от коли, трамваи и милиционери.
Те пък помнят, че Димитър ги научил да правят кръгчета от цигарен дим. След години Константин участва в създаването на документалния филм "Лорд Бънди от София", а брат му Александър пише текстовете на най-хубавите български рок песни.
От сем. Милеви неразличимите братя от тандема "Кокосашо" попиват купонджийската култура.
"Купоните бяха осем дни в седмицата. Имаше ден със следобедни и вечерни. В повечето случаи вечерните ставаха сутрешни. Големи сладури живееха под нас, арменци, които и досега са живи и здрави, как ни изтърпяха не знам. Те имаха две малки деца, обаче много ни се радваха и много са ни помагали, защото по едно време се почнаха опити да ни изселват."
Става въпрос за края на 60-те, когато братя Милеви остават без родители. Въпреки това Бъндараците не напускат София. Справят се с предизвикателствата заедно. Например с предизвикателството да си ушиеш панталон. При това добре. При това не само за себе си.
"Бъндарака имаше много обемно виждане за нещата. В нашата кооперация имаме приятелка стюардеса. Тя често закъсняваше зимата за полети, идваше и ми скачаше на корема в 5.00 часа сутринта и викаше: "Айде да ме караш до летището". Веднъж се върна с Levi`s, който беше купила от пазар в Германия за 5 долара. С брат ми сме почти еднакви, на килограми сме точно, аз съм малко по-висок от него. Сутрин който стане първи, обличаше Levi`s-а. Кой ставаше първи? По-малкият. Към 10.00 часа, като се събуди Бъндарака, отгоре вика: "Копеле, прибирай се". Прибирах се, свалях Levi`s-а, той го обличаше, аз обличах друг панталон. По едно време Levi`s-а каза: "Не мога повече". Толкова му бяха силите и с едно ножче го разделихме на 4 парчета. Бъндарака намери някакъв плат вкъщи и направи страхотен панталон.
Веднага разбра съотношението между предно и задно парче и следващия път направи на съвсем друг човек идеален панталон. Докато на двама души (единият тежеше 140 кг., а другият – 120) им направи такива панталони, че викат: "Такова нещо няма и в Америка". Беше станал абсолютен цар.
Аз също уших първия си панталон идеално. Подкачах едно гадже, срещахме се, първите целувки и такива неща... Тя гледа и вика: "Страшен панталон". В един момент обаче какво ми щукна, реших да направя джоб. Почнах с левия джоб. След цял ден творене се получи една бръчканица, та трябваше да ходя с половината риза пъхната, а другата да виси над джоба, за да не се вижда."
И за прическите братята действали в тандем. "Бъндарака наричаше нашите прически "разплетена дамаджана". Той имаше много къдрава коса, аз тогава имах леко чуплива. Той си мразеше къдравата коса и като се изкъпе, почваше с едни кърпи... След това с ютии сме ги гладили, за да се изправят. Долу-горе половин година. Жените как се подлагат на такива неща, а мъже да се подлагат... Ужас. При това ние се подстригвахме един друг идеално."
Идеално са подстригвали и други хора през 1968-а.
"Тази година беше уникална. В цяла Европа, във Франция даже има жертви, и в доминантата на всички тези събития седеше младежта", спомня си Петър Цанков през 2024-та, когато навърши 80 като набора си Вачо.
"1968 г. беше много фатална за нас, защото всичко почна много безоблачно, много хубаво, но облаците се сгъстиха, когато съветските танкове влязоха в Чехия. Спомням си досега: бяхме на концерт в Русе, аз седях във фоайето. Беше хубав летен ден, много слънчев, много приятен, и чух изведнъж този ужасен глас, който съобщи по радиото братските армии как навлезли в Чехословакия, за да спасят социализма от контрареволюция. Изтръпнах целият и (много интересно) малко след това, просто 10 минути, се появи във фоайето на хотела нашият барабанист Пепи Цанков, току-що избръснат от двама милиционери, които го държаха под мишница и с конфискувано каскетче.
Той ходеше с каскетче на сини и бели квадратчета, беше му конфискувано като крайно екстравагантно. Брадата му катинарче, беше един от първите, пак много преди модата, 1968 г. имаше катинар, беше обръсната насилствено и той беше много тъжен. Даже ни казаха, че от такива като нас започнала работата в Чехия.
Просто правехме нашата музика, виждахме, че тя прави нашите връстници щастливи, срещахме, разбира се, трудности с цензура, почти го считахме като ежедневие и нещо напълно нормално. В тоя момент разбрах, че няма спасение. Нещата са твърде дълбоко и зле програмирани, за да могат да бъдат оправени." Думи на Кирил Маричков през 1999 г.
Историята е за дните, когато "Щурците" са факт, но и заедно с братята Милеви вече са познали вкуса на времето, в което стрижат непокорните момчета. "Бъндараците" се разпадат именно през бунтовната 1968-а.
"След като Бъндарака се отказа... Много хора се научиха от нас и идваха, "Тангра" почти цялата беше. Много го обичаха Бъндарака. Косьо Марков ни канеше у тях, Нова година сме карали. Той беше влюбен в Бъндарака, Йордан Ганчев също. Идваха и други хора – и певци, и китаристи. Орлин Котаров... Много хора, но те бяха запалени и идваха, за да научат как стават нещата в България."
Години след края на "Бъндараците" Иван Милев съучаства в създаването на Beat Club.
"Работя при Веселин Тодоров от група "Фактор". Вече 20 години съм при него, може би и повече. Той е наш стар приятел отпреди да почнем дори да свирим, но като почнахме да свирим, беше при нас непрекъснато. И той с брат си правеше група, много ни е помагал, много е готин. По едно време при него дойде Петър Янков - Пешето, който е свирил години с Кирил Маричков. Понеже в магазина за китари и усилватели нямаше много клиенти, докато няма, Пешето почваше да свири. Той е солист и вика: "Вачо, дай малко акордчета", и почнахме двамата. По едно време се появи и Тошето (Тодор Мирчев), който е бивш басист, тримата почнахме да си свирим. Той каже "Помниш ли я тази песен?" и скалъпихме 20-ина песни, в които се разпределиха ролите кой какво ще пее. След няколко месеца групата беше готова.
(...) Тошето имаше ателие, което в момента е социалистическо изкуство. Там имаше едно голямо хале, което беше изрисувал. Вика: "Айде там да се събираме". И почнахме. Почнаха да идват какви ли не музиканти, на всички групи, известни, който го поканим – той; дойде президентът Петьо (Петър Стоянов – бел. ред.), много ни обича и той.
Стана рок клуб нечуван и Тошето реши, че трябва да се нарича Beat Club, защото е пълен маниак на The Beatles.
Идваха за интервю и от телевизии, и откъде ли не. Беше страхотно. Всеки носеше каквото може, отвън скаричка си направихме, да изкараме до сутринта."
Трудно било да се спи, но и хората не се събирали за това. "За тия, които не издържат, имаше едно канапенце, което приличаше на легло от психиатрията, с една кожа, раздрана, там по двама души спяха. Страхотен купон. Най-накрая дойде Вежди Рашидов и го подари на Музея на тоталитарното изкуство. Разчупиха всичко и наслагаха портретите на Ленин и Сталин", разказва Иван Милев, един от двамата все още живи музиканти от първата българска рок група, която – и с кривиците, и с правиците си, прокарва трудния път на едно вечно изкуство за няколко поколения.
Другият оцелял е приятелят му Петър Цанков.
"Тази музика не беше долюбвана, особено в ония години, началото и средата на 60-те. Чак по-късно, когато хората, от които зависеше, видяха, че светът върви по този начин, започнаха малко да отпускат кранчето", казва рок поетът на България Александър Петров.
Но и той, и Пепи Цанков знаят, че независимо колко хлабаво или затегнато е кранчето, жаждата не се утолява просто така. Не и за тяхната порода хора:
"Изгубеното поколение. (...) Хиперталанти, с интереси, хора с потенциал... Просто отшумяха маргинализирани, разпилени. Кой в Белене, кой тук, кой там. От това поколение кои останаха? Ами много малко. Това ми е една от най-тъжните теми в живота", споделя по повод 80-ия си юбилей Петър Цанков.
Цялата история чуйте в звуковия файл.
Изображения в публикацията: Pixabay.com
Снимка на Иван Милев в студиото на "Хоризонт": Лора Търколева
