Ако "поезията е инстинкт за неприспособимост, а сега са времена на приспособление", както казва Георги Рупчев в интервю през 1994-та и това, разбира се, звучи все така актуално, киното пък – по всеобщо усещане – е колективна психотерапия, то къде е пресечната точка между двете?
В думите послания ли е, в чувството за нещо по-голямо от нас, в асоциациите и безкрайните въпроси ли, в разказа за вътрешния свят на човека и онзи, който го заобикаля? В онзи миг, в който прочетеното или видяното кара сърцата ни да препускат, а дишането ни да е учестено? В умението и двете да ни освобождават от границите, предразсъдъците и условностите? Къде се преплитат и къде се разграничават киното и поезията? А и как всъщност поезията може да бъде преведена на езика на киното и кога обратното също е допустимо?
За да може човек да задълбае в тези въпроси, навярно трябва да се обърне към хората, които владеят полетата и на двете изкуства. За да разберем днес "Какво се случва" в киносвета на поезията и как се прави поетично кино, човек може би трябва да мисли за оригиналните творци, оказали силно влияние върху модерната българска поезия и култура, като поетите сценаристи Константин Павлов, Валери Петров и Борис Христов. С тях можем да бъдем по-малко самотни хора, да носим елегичен оптимизъм и да мечтаем да сме от вида на хвърчащите хора. Защо, ще попитате. Ами Брехт го е казал: "Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му“. А да не забравяме, че и киното говори.
Сценаристът Стефан Стойков, чиито стихове са поместени в списание "Дерзай", изследва работата именно на Константин Павлов, Валери Петров и Борис Христов, за да открие въпросната пресечна точка между поезията и киното.
Стефан учи американистика в Германия, след което продължава образованието си с "Екранна драматургия" в НАТФИЗ. Работи върху сценариите на късометражните филми "Котките нямат корени" и "Целувки", които бяха селектирани в програмата на "Златна роза" 2024. Въпреки това обаче смята, че все още не е достигнал онези дълбини в киното, благодарение на които може да нарече себе си "сценарист". Анимациите са тези, които предизвикват любопитството му към киното, а след това и класики като "Кръстникът" на Копола, както и документалният филм за това как е създадена историята в него. Следва интересът към писането и самата поезия, първоначално със стиховете на Уолт Уитман.
Според Стефан Стойков влиянието на силната поезия променя начина, по който виждаш света. Спомня си, че всъщност първият поет в живота му е Валери Петров, тъй като е слушал "Копче за сън" на касетка още като дете. За него това е и едно от големите умения на Петров – да те връща в детството, в небрежността и спокойствието на малкия човек.
Защо Тарковски твърди, че единственият начин на мислене в киното е поетичният, но в същото време поезията в него невинаги трябва да идва под формата на литература? Защо музиката е поле, в което киното и поезията се пресичат, и защо киното в своята основа трябва да прилича тъкмо на музиката? По логика или по настроение и асоциации трябва да се води всъщност киното? Кое е общото и кое различното в киносветовете на поетите сценаристи Константин Павлов, Валери Петров и Борис Христов и не са ли именно те пресечната точка между киното и поезията? И какво е светът в действителност – едно цяло, изградено от множество фрагменти, или множество фрагменти, които изграждат едно цяло?
Чуйте в разговора със Стефан Стойков.
