8
„Още от първия ден аз забелязвам каква огромна разлика съществува между моята страна и страната, която аз избрах за моя втора родина – Германия.“
С тези думи на знаменития професор по кардиохирургия Александър Чирков започва филма „Кой е професор Александър Чирков?“ Лентата на режисьора Елма Нейкова излезе в края на миналата година, а през месец юли е включена в състезателната програма на XXIМеждународен фестивал на Червенокръстките и здравни филми, организиран от Българския Червен кръст и Медицинския университет – Варна.
„Двадесет години аз подреждам като на мозаечна стена камъче по камъче. Как един ден, ако трябва да се върна и помогна на страната каква болница мога да изградя. Значи аз съм живеел с тази мисъл, че един ден трябва да се върна в страната ни и да направя една модерна хубава болница“., продължава проф. Чирков.
„Тъгата е, че напуснах семейството си и децата. Напуснах ги в една такава фаза, в която им трябваше най-много бащата, за да ги ориентира“.
Неотдавна филмът за проф. Александър Чирков беше представен в Европейския парламент в Брюксел. Тогава синът му Алесандро Чирков изнесе емоционална реч за живота и делото на баща си.
„Баща ми е роден в Лом през 1938. Градът се намира в горния ляв край на България. На река Дунав, но не твърде далеч от сръбската граница. Сега е един от най-слабо развитите региони на Европа, но по онова време е бил доста напреднал. Живели са добър живот. Дори са имали проектор, за да показват филми на стената. И всички деца от махалата са бръмчали около прозорците, за да видят“.
„Но това драматично се променило през 1944. Моят дядо бил монархист. Когато партизаните дошли, издърпали го за косата и го изхвърлили на улицата. Отнели им имуществото и ги изгонили от къщата му. Но независимо от обстоятелствата, баща ми се фокусирал върху училището. Той винаги поучавал шестица по всички предмети, дори по рисуване. И дори, когато децата го викали да излезе навън и да играе, майка му казвала: „Хайде, остави домашното, всички те чакат, излез навън и играй с тях.“. Той отговарял: „Не. Първо трябва да си напиша домашното.“ Още тогава е можело да се забележи този неспиращ стремеж първо към знанието, към това да знае повече“.
Професор Александър Чирков също споделя, че когато е бил дете си е казвал: „Аз искам да съм перфектен. Аз искам да си върша нещата така, както трябва. Но аз съм част от тази страна. И затова, когато заминах за Германия и работих там, денонощно мислех да се върна перфектен, за да перфекционирам и околната среда и България. Защото само така аз мога да живея добре и щастливо. Аз перфектен и България перфектна. А не аз перфектен, а България изостанала. И така си представях живота.“
Проф. Александър Чирковучи медицина в София. Преди да отиде в Германия през 1968, работи в Белоградчик.
„Нашият прачичо вече е живеел, разказва Алесандро Чиврков.Там още от 30те години. Той го взима от България и го води в Берлин. Там той се запознава с майка ми – неговата втора жена, която поздравява с думите „Гутен таг“. Без акцент. Това били единствените две думи на немски, които е знаел. Но научил немски за нула време. Ден и нощ се разхождал с речник и в крайна сметка започнал да работи в една от водещите германски болници по онова време, особено в полето на трансплантацията на органи“.
„Той оперирал пациенти още преди технически да има разрешението да го прави, защото не е имал необходимата апробация. Но професорът казвал: „оставете го, оставете го, той е много по-добър от нас“. В крайна сметка той станал лекар и всичко вече било законно“.
„През 1970 г. се преместили във Франкфурт и тук се родихме аз и сестра ми. По време на престоя ни във Франкфурт той замина да работи в Бирмингам, Алабама, за една година в един от водещите центрове за сърдечна хирургия за деца по онова време“.
„В крайна сметка се преместихме да работим в югозападна Германия. Там той става професор в университетската болница. И тогава идва 1984 г. решаващата година, в която той беше поканен от Атaнас Малеев, директор на Медицинската академия, с предложение от българското правителство да създаде модерен център за сърдечно-съдова хирургия. Имаше нещо, което не съществуваше по това време, така че ако хората се нуждаеха от сърдечна операция, трябваше да отидат на Запад и както можете да си представите, почти никой не можеше да си го позволи“.
„Баща ми каза, че най-голямото предизвикателство е било промяната на манталитета. Той организираше седмични срещи със своя персонал, на които всичко беше свързано с отношението, необходимо за функционирането на тази болница. Искаше лекарите му и медицинските му сестри, администраторите и секретарките му да поемат отговорност“.
„Когато някой все още чака в коридора, той не се прибираше в 4 часа, а оставаше, докато и последният човек не е обслужен.Когато видиш боклук и повярвайте ми, той мразеше боклука, той го събираше. Водеше екипа си в Германия (всяка година между 8/10/12 души), като им показваше: „Вижте колко е чисто тук.Това е, към което трябва да се стремим в България.“. А от другата страна му отвръщаха: „Няма, няма“. Невъзможното не е приемливо.Трябва да се бориш, трябва да работиш по-добре“.
За това свидетелстват и разказите на неговите възпитаници. Доц. Филип Абединов е виден анестезиолог и реаниматор.От 93-та година работи в Болница „Света Екатерина“. Познава проф. Чирков и го описва като харизматичен човек.
„Той излезеше ли в обществото или тук наоколо, хората се сбутваха и викаха: „Ей, това е Чирков.“ Това е типично за хората от друг бизнес – забавния и т.н. За лекар това е много рядко да кажат: „Ей, това е някаква знаменитост, нали. Но истината е точно такава беше. И той гледайки, че тези хора го гледат, нямаше момент, в който да не поздравява. Никой не познаваше, но кимаше с глава. И хората бяха много впечатлени от това. Всеки ден минавахме сутрин рано на визитация и той отиваше до леглото на всеки един пациент, здрависваше се с него и казваше: „Как сте?“ – жена, мъж – нямаше значение. И един човек го гледам, както беше си стиснал ръката и я държеше така във въздуха. Попитах го „Господине, какво става?“. „Ама това беше Чирков.“ „Ами, да“. „Ама, той ми стисна ръката“. „Да, бе, господине.Той така поздравява хората. Имах чувството, че той нямаше да си измие ръката сигурно една седмица.“
„Голям човек, във всяко едно отношение, комуникативен, човек, който омайва хората около него“, казва за него проф. Димитър Петков – специалист по обща хирургия и кардиохирургия и настоящ директор на болница "Света Екатерина".
Най-разумното е човек да работи до 6 часа, след това да спортува, да вечеря и накрая да се отиде на разходка.
