Какво представляваше цензурата по време на социализма и какви размери имаше тя?
Следващият разказ е спомен за хлора в Русе, за Радиото, за цензурата и за "шкафчето на Митко".
Преди три години, когато отбелязахме 35-годишнината от първите протести на русенци срещу румънския хлор, започнах подготовката на материал по темата. Целта тогава беше, както и винаги ще бъде, да припомня на знаещите и да разкажа на децата. Събеседниците бяха ясни, имаше достатъчно материал, защото аз тоя хлор съм го дишала години наред, но нещо липсваше. Не допусках, че в архива на Радиото няма никакъв звук от това време, ако и да е имало пълно медийно затъмнение по случая. Все някоя кореспонденция е останала, мислех си и се обадих на колегите в София да потърсят.
Първият им отговор беше "нямаме нищо". Е, как така! Ами нищо не е излъчвано, няма как да имаме. Логично. И обезсърчаващо за мен. Няколко часа по-късно обаче последва второ обаждане - "виж какво, намерихме едни записи в шкафчето на Митко, обаче не са описани и дори не знаем кои са събеседниците. Правила ги е Ина Вълчанова, ама бяха забутани в шкафчето на Митко, а и двамата вече се пенсионираха, така че... Пращаме ти ги, а ти се оправяй". Благодаря, колеги! Получих девет файла. Това не са просто девет файла, а звуково съкровище - свидетелство за времето и историята на моя град и на нашата страна. Девет безценни диаманта, които с блясъка си осветяват онова, което Партията старателно е скривала - обгазяването на Русе, страданието на хората и недоволството от бездействието на властта. Това съдържат деветте файла.
"Да се вземат мерки! Това е 200-хиляден град! Да сложат тази отрова, това нещо! Като ги слушам, някой път ми идва да счупя радиото".
"Валентина Маринова съм, млада майка – като че ли няма смисъл да имам друго дете, тъй като виждам как се тровят децата в този град. Много е лошо състоянието!"
"Няма гласност в България по този въпрос! Сега отново го повтарям. Пътят е ние, вие, радиото, телевизия, абсолютно всички и докрай, иначе няма оправия. И още един въпрос – ако това беше София, а не Русе, щеше ли да се оправи проблема? Аз съм сигурна, че щеше. Ние сме по-търпеливи".
"Никаква информация! Даже не могат да кажат какво произвежда този завод. Това силно обгазяване може би преля чашата на търпението на гражданите. Даде повод да излезем за първи път на такава мирна демонстрация за въздуха".
"Беше много хубаво, но поради хлора се наложи програмата да се съкрати. Когато има хлор, мирише на лошо, очите започват да ти сълзят. Трябва винаги да ходим с кърпички".
"Толкова тържествено посрещнахме другаря Чаушеску, но той не спря хлора. Този хлор е причина много хора да се изселват и да отиват да живеят в други градове".
Разбира се, че се свързах с авторката на интервютата Ина Вълчанова. Благодарих ѝ и се уговорихме да се срещнем, за да ми разкаже всичко за онова време, за записите и за шкафчето на Митко.
Три години след откритието на това съкровище успяхме да намерим време и да поговорим с Ина Вълчанова. Върнах я 37 години назад, в януари 1988 г, когато от материали във вестниците "Стършел" и "Литературен фронт" хората в страната подразбират, че нещо в Русе не е наред.
"Понеже имах малко дете, аз се развълнувах и си представих как на дечицата им прилошава в количките.
Този път се оказа, че има кола с шофьор-техник и още един техник. Така баровски никога не бях пътувала".
После си дава сметка, че е трябвало някой да ѝ хвърля по едно око, отчита днес Вълчанова.
"Пътувах до Русе и имах много малко сведения. Някакви слухове се носеха в София.
Разбрах, че в града е имало две демонстрации, че са идвали от Политбюро, че е сниман филм. Щях да падна, никой не подозираше нищо такова".
През студената русенска зима на 88-а Ина Вълчанова успява да запише гласовете на жените, организирали протеста, на майките с количките, на главния лекар на болницата, на шефа на ХЕИ, на журналисти от вестник "Дунавска правда" и на децата, по чиито вратлета затрептели пионерските връзки в хлорната мъгла. Това ако не е шанс, здраве му кажи!
"Дадох си сметка, че в България никой не притежава такива записи, освен мен. Обхвана ме тази журналистическа алчност – че никога няма да си ги дам. Но се опитаха да ми ги вземат.
Започнах да пиша сценарий. Моят началник ми каза: "Тия глупости, дето си ги записала в Русе, отиват в печката".
Тя поясни, че печката е място, в което лентата се слага, за да бъде изтрит записът.
"Казах, че не мога да унищожа тези записи, които са притежание на радиото. Няма да го направя без писмена заповед. Обаче той ми даде писмена заповед. Отидох при един приятел от звукозаписа. Имах му голямо доверие. Казах му, че имам записи от Русе, които са безценни".
Той ѝ предлага да му даде номерата им и да сложи в шкафчето си.
"Аз купих касети и го помислих да ми ги прехвърли всичките".
Инженерът по звукозаписа Димитър Василев е въвлечен в заверата за запазване на записите, а сега, 38 години по-късно, си спомня за случая.
"Смених лентите с нови".
След промените той ги предоставя на Златния фонд на Националното радио.
"Допускам, че не са обърнали много внимание в момента. Забутали са ги някъде и са ги забравили".
Макар журналистическият инстинкт да подсказва, че в ръцете си Ина Вълчанова държи истинска бомба, в разговорите ѝ със събеседниците се преплитат професионалните и чисто човешките въпроси - с какво мога да ви помогна.
"Не обвинявам пресата, но докато не станаха тези две демонстрации, пресата мълчеше. Ако наистина се забранява да се говори по този въпрос, много малко ще ни помогнете. С тази драма и трагедия, русенска, не заплака нито едно писателско перо".
Това казват служителките от Озеленяването на града, които организират протестите в Русе. За мълчанието признават и колегите журналисти от вестник "Дунавска правда" - покойните вече Иван Харизанов и Ценка Гинкова.
"Вестникът, за съжаление, много дълго време нищо не правеше. Получаваше само ругатни от гражданите. Гласността много късно дойде при нас. Не трая дълго. Последното ембарго на тази тема може би е оправдано. Може би се очакват резултатите, които групата, водена от акад. Близнаков, провежда в Русе.
"Дунавска правда" през всички тези години – от 1982 година, когато започнаха силните обгазявания, до трети или четвърти септември миналата година не беше публикувал нито ред за тези неща".
"Първото интервю, което направих с директора на ХЕИ, беше в деня, в който една гражданка ми каза: "Радвам се, че не съм журналист и че ми е чиста съвестта".
Мълчат, не пишат, не снимат. На едните им спират тиража, на други им отнемат лентите... Това е цензурата, която бавно и уверено се превръща в автоцензура - такава, каквато и днес може да се забележи в някои издания.
Докато говорим с Ина Вълчанова и си припомняме времената на хлора - аз дишала го, а тя съхранила разказа за него, правим паралели с днешното време. Единомислието ни и по този въпрос е разбираемо.
"Искам да кажа това и да го кажа с гордост - Националното радио е най-независимата медия в България!"
