На 22 септември отбелязахме 104 години от смъртта на Иван Вазов. Зад църквата "Св. София", на гроба му, беше отслужена традиционната панихида. Там се събраха почитатели и родственици, но и писатели, които пазят паметта за него. Сред тях – литературният историк и биограф Катя Зографова, автор на над 20 книги. В момента тя пише трета биография за рода на Иван Вазов, превърнал се в символ на българщината. Зад романтичната представа за него обаче, стои една по-различна действителност. За ефира на БНР, Зографова разказва за тежките изпитания на Вазовия род: "Цялата тази Вазова задруга, както аз я наричам, нищо не е спестено на този род – нито погромите от войните, нито репресиите и убийствата."
Сред примерите за трагичните събития в рода, които Катя Зографова посочва, е съдбата на брата на Вазов – Михаил. Той е убит вместо брат му Георги, защото отказва да поведе войските към София. Трябвало е да накажат организаторите на преврата срещу княз Александър I Батенберг. След 9 септември на смърт е осъден племенникът на Вазов, носещ същото име.
"Това е една голяма травма във Вазовия род. Да бъдеш Вазов е не само титла, а и жестока карма. Имало и една перфидна репресия, това е разселването на рода. Опитът да се разруши тази Вазова задруга, тя е една семейна задруга, която на трапезата на баба Съба решава военни въпроси."
Иван Вазов два пъти официално, писмено отказва да се празнува юбилеят му: "След Ньойския диктат, 20-та година, след тази огромна трагедия, той казва: "Сега не е време за юбилей". Но постепенно той си дава сметка за мисията си да бъде обединител на нацията. Той е единствената харизматична личност, която народът слуша. Доказва го онази прословута история с балкона, когато гражданството отива да чуе Вазов. Появяват се министри на съседните сгради, които множеството на протестния митинг не иска да чуе. Народът иска да чуе Иван Вазов. Той изпълнява своята роля като съвестта на нацията и тази висока личност вярва, че българите ще пребъдат въпреки всичко."
Директорът на Националния литературен музей Атанас Капралов казва, че писателят приживе е получил огромно признание. Но освен него е имал и много врагове. Като малко известен факт изтъква враждата му с Петко Славейков, продължила дълги години: "В онази епоха най-големият български книжовник е бил Петко Славейков. Говорим за 80-те години на XIX век. Те имат едно спречкване, което ги принуждава да напишат вражески послания един срещу друг. Даже решат да си устроят дуел в градината в Пловдив. Този дуел не се е състоял. Когато си отива Петко Славейков, самият Вазов изразява почитта си и уважението си към него. Защото големите даже да имат пререкания, умеят да оценяват постиженията на другия."
Често се случва обаче да величаем нашите герои като Вазов и да забравяме, че и те са били хора като нас. Пред огромните им паметниците се чувстваме малки. За патриарха на българската литература Атанас Капралов казва, че в сравнение с Ботев и Левски, Вазов стои по-приземен: "Той е сред нас, той е част от нас. Аз, знаейки неговата биография, знам той колко се е притеснявал за определени болежки, човешки проблеми, които е имал в живота си. Но в крайна сметка това е наистина голям българин с голямо сърце. В къщата му музей много чужденци идват, които искат да се докоснат до духа на Иван Вазов, за да усетят духа на самия българин. Те правят много плътна връзка между него и българския народ. Той е еманация на този български дух."
Иван Вазов е оставил огромна следа в историята ни, но без рода си и без човещината си, той не би бил това, което е. Дори и след век, откакто се е споминал, духът му живее чрез творчеството му. Както сам пише в стихотворението "Моите песни":
Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.
Чуйте коментара на редактора Велизара Сърчаджиева в звуковия файл:
