2
Отваряме страница, в която думите са преживени. Страница, през която ще се опитаме да навлезем в един свят, където поезията е житейската съдба е изстрадана и осветена отвътре.
Гост на БНР е Надя Попова - поетеса със силен вътрешен глас, преводач с изключителен усет към нюанса, редактор, който десетилетия пази и пренася литературната памет. Един автор, който принадлежи еднакво и на поколението, оформили Голямата линия в българската поезия от края на XX век, и на съвременността, в която думите все по-малко се задържат, но все повече са нужни.
Родена в София, възпитаник на легендарния Литературен институт "Максим Горки" в Москва, Надя Попова носи в себе си онзи дух на свободомислие и взискателност към словото, който се предава като вътрешна дисциплина. Там, сред ярките литературни личности, тя се формира като поет, за който думата е отговорност естетическа и морална.
След това пътят ѝ преминава през Българското национално радио, редакция "Култура" на Програма "Христо Ботев", през "Народна култура", през списание "Панорама" на Леда Милева — среди, в които чрез литературата се живее. От 2004 г. до днес тя е главен редактор на вестник "Словото днес" - седмичното издание на Съюза на българските писатели, където продължава да отстоява онзи литературен тон, който не изневерява нито на корена, нито на времето.
Нейните стихосбирки "Линия на живота", "Новолуние", "Къщи за събаряне", "Безславни празници", "Рисунки по памет", "Мними притежания", "Всичко се сбъдна", 2-томното "Послепис за зрящи", "Азбука за слепи" са едновременно биография и естетика. Лирика, която е изживяна. Поезия, в която личният опит е камертон на сърцето, а всяко стихотворение свидетелство за един живот, преминал през светлината, през мрака, през загубите, през чудото на възторга.
В есетата си, особено в книгата "Дух над водите", тя говори за самотата като мярка, за паметта като своеобразен "виртуален Екерман", за невидимите нишки между преживяното и въображението. Един нежен, но и безпощаден поглед към вътрешния човек, към това как духът се опазва сред хаоса, как словото се превръща в убежище, и как творецът се спасява, като пази равновесие между светлото и тъмното.
В прозата ѝ и в поезията ѝ се усеща любов към детайла, дълбоко разбиране на човешката природа и онази вътрешна честност, която не позволява нито фалшива поза, нито суета. Това е поет, за който поезията е съдба.
Като преводач, Надя Попова е дала на българския читател едни от най-силните гласове на руската поезия и проза от Сребърния век до съвременния ъндърграунд. Тя е носителка на множество национални и международни отличия за поезия, превод, публицистика. Но може би най-голямото ѝ признание е доверието на читателите, които разпознават в гласа ѝ истина, дълбочина и човечност.
Разговор за поетичния път, за вътрешния човек, за онзи крехък мост между биографията и стиха. За паметта, която ни оформя, за самотата, която ни пази, за словото, което ни събира и за съдбата, която превръща твореца в свидетел.
Още в интервюто на Станислава Пирчева с Надя Попова в "Нощен Хоризонт".
