Красива и пищна постановка на „Анна Болейн“ от Доницети в Лиеж

Белкантова музика звуча през април в Кралската опера на Валония в Лиеж с пет спектакъла на „Анна Болейн“ от Гаетано Доницети. Написана върху поетичния текст на бележития либретист Феличе Романи, двайсет и деветата опера е първият безспорен шедьовър на видния италиански композитор. „Анна Болейн“ засиява на оперния небосклон на 26 декември 1830 в миланския театър „Каркано“. В централната роля блести знаменитата Джудита Паста, а лорд Пърси пее тенорът Джовани Батиста Рубини. Доницети написва творбата във вилата на Джудита Паста в Блевио на брега на езерото Комо (вилата съществува и днес и може да се резервира срещу доста солена сума дори в booking). Операта се радва на успех до към края на XIX век, след което излиза от мода и потъва в забрава за десетки години. „Анна Болейн“ възкръсва по невероятен начин през 1957 година в Миланската скала в легендарната постановка на Лукино Висконти. Под вещото ръководство на Джанандреа Гавацени в спектакъла участват имена като Джулиета Симионато, Джани Раймонди и Никола Роси-Лемени. На върха на славата си, в ролята на тъжната кралица триумфира божествената и несравнима Мария Калас. Много скоро стъпките ѝ следват редица бележити сопрани като Лейла Генджер, Рената Ското, Монсерат Кабайе, Джоан Съдърланд, Бевърли Силс, Катя Ричарели, Едита Груберова, Анна Нетребко, Красимира Стоянова.

Постановката в Лиеж е копродукция с оперните театри в Билбао, Маскат в Оман и Лозана, където тя видя бял свят през февруари тази година. Режисурата на Стефано Мадзонис ди Пралафера респектира оригиналната историческа епоха като поставя действието през 1536 година и разказва ясно, с опростени средства последните трагични дни от живота на Анна Болейн, втората съпруга на краля на Англия Хенри VIII и майка на бъдещата кралица Елизабет I – последния монарх от династията на Тюдорите. Малката дъщеричка на Болейн присъства в началото и края на постановката. Пищният, реалистичен декор на Гари МакКан изобразява детайлно залите на Уиндзорския замък. Бърза смяна на сценографията ни пренася в красивия есенен пейзаж на парка на замъка преди началото на кралския лов във втора картина. Впечатляващ е декорът и във втората част със затвора в лондонския Тауър. Костюмите на Фернан Руиц са наистина прекрасни, исторически достоверни и много детайлно изработени: с кадифе, брокат; в златисти, червени и сини цветове; с шапчици за жените и дълги бели копринени чорапи за мъжете. Костюмът на Хенри VIII в началото на операта е заимстван от известния портрет на владетеля, нарисуван от Ханс Холбайн. Автентичната атмосфера допълва и естетичното осветление, дело на Франко Мари. Режисурата рисува богати исторически платна и е истинска наслада за окото. Все пак трябва да отбележа, че движенията на солистите и хора са доста статични и биха могли да бъдат по-детайлно изработени. Персонажите остават някак далечни за съвременния зрител.
Впечатленията ми от изпълнителския състав са от премиерата на 9 април. В централния образ на Анна Болейн, който по вокална трудност се равнява на Норма, се изяви нашумялото сопрано Олга Перетятко. Руската певица пристигна в Лиеж след участия в спектакли на „Лучия ди Ламермур“ във Виенската държавна опера. По природа гласът на Перетятко е лирико-колоратурен, като сопраното притежава солидна бравурна техника и удивителната способност да извайва красиви, дълги кантилени. В този ред на мисли, според мен, постиженията на рускинята бяха по-убедителни в по-лиричните пасажи на ролята като например в известната ария от сцената на полудяването „Ah dolce guidami“, изпълнена с впечатляващо дълги дъхове. В по-драматичните моменти се усети липсата на достатъчен обем в гласа й. Певицата компенсираше това с постоянното вмъкване на допълнителни високи ноти за по-голям ефект. В артистично отношение Перетятко създаде образ на достойна, но уязвима кралица.
С тембрист, резониращ, внушителен бас, хърватинът Марко Мимица създаде много авторитетен образ на тираничния крал Хенри VIII. Мимица впечатли с необходимата за белкантото подвижност на гласа и много стабилен висок регистър. Постановъчният екип в Лиеж се спря на варианта партията на Джейн Сиймур да бъде поверена на сопран, както е било на световната премиера. Изпълнението на украинката София Соловий на разкъсваната от угризения придворна дама и бъдеща кралица бе наситено с голям драматичен патос и вокален устрем. Трудните бравурни пасажи на теситурата не представляваха никакъв проблем за украинското сопрано. Великолепният белкантов тенор Челсо Албело бе недостижим лорд Пърси – годеникът на Анна от младежките ѝ години. Глас с голям диапазон, леко спинтов оттенък и цвят на тембъра, който напомня този на Алфредо Краус. Дори нещо в начина на пеене на Албело ми напомни за неговия бележит сънародник. Миналия сезон роденият на остров Тенерифе испански тенор се изяви блестящо в друга трудна партия на Доницети – Фернандо от „Фаворитката“. С усъвършенствана техника, необходима за ранния италианки романтизъм, безупречно легато, певецът изпълни кантиленните пасажи със смайваща лекота, при което вокалът бе наситен и пробивен. Височините на Албело бяха широки и звънтящи. Вокален връх в спектакъла бяха двете двуделни арии на Пърси.
Във финала на първо действие установената традиция повелява водещото сопрано да се извиси над всички с прибавен висок тон на трета октава. Противно на очакванията, в Лиеж с тази задача се справи тенорът Челсо Албело с изумително широко, дълго, чисто „ре“ на трета октава! Със свеж, млад и подвижен глас в ролята на пажа Смийтън се представи Франческа Ашоти. Двете красиви арии на героя бяха белязани с красиво легато, но и с леки интонационни колебания, вероятно поради напрежението от първата вечер.

Младият италиански диригент Джампаоло Бизанти осигури акуратен, сигурен акомпанимент към вокалните постижения на изпълнителите. Звукът бе прецизен, красив, инструменталните сола бяха изсвирени прекрасно. Според мен Бизанти не успя да превърне оркестъра  в пълнокръвно, драматично действащо лице на тричасовата драма. Чудесен бе приносът и на хора на Операта в Лиеж, особено в двата красиви дамски ансамбъла от второ действие.