Светлин Русев закрива сезона на радиосимфониците с три цигулкови концерта – директно по програма „Христо Ботев“ от зала „България“

Незабравим финал на своя юбилеен, 70-и сезон ни обещават радиосимфониците и техният главен диригент – Марк Кадин. В една вечер, със звездното участие на цигуларя Светлин Русев, ще бъдат изпълнени три знакови цигулкови концерта: Концерт в ми мажор от Йохан Себастиан Бах, Концерт в ре мажор, опус 61, от Лудвиг ван Бетовен и Концерт в ре мажор, опус 77, от Йоханес Брамс. Програмата е в почит на незабравимия Георги Бадев, от чието рождение на 24 юни се навършват 80 години. Билетите за концерта отдавна са разпродадени, но все още имате един шанс: да слушате директното ни излъчване по програма „Христо Ботев“!

Виртуозът на цигулката Светлин Русев е носител на множество международни награди, най-престижните сред които са от конкурсите в Индианаполис, Мелбърн и Маргарита Лонг-Жак Тибо. Отличен е с Голямата награда, Специалната награда на публиката и Специалната награда за най-добра интерпретация на концерт от Й. С. Бах на Първия международен конкурс в Сендай, Япония, Музикант на годината на БНР и Кристална лира на Съюза на музикалните и танцови дейци в България.

„При мен успехът идва малко по малко и няма опасност от главозамайване“ – казва Светлин Русев. Той се смята за гражданин на света и твърди, че домът му е там, където пристигне и остави куфарите си. Казва, че съвършенството е непостижимо, но въпреки това, когато е на сцената, свири така, че ни оставя без дъх. След забележителния солов рецитал, с който откри Юбилейното, Десето издание на „Дни на музиката в Балабановата къща“, Светлин Русев е изправен пред поредното ново предизвикателство: да изсвири в една вечер три емблематични цигулкови концерта – мисия, предварително обречена на успех!

Цигулковите концерти на Бах (ла минор, ми мажор, ре минор, сол мажор, както и двойният цигулков – ре минор) са жанр, създаден от композитора на границата между неговата камерна и оркестрова музика. Съпровождащият ги ансамбъл по онова време едва ли би могъл да бъде наречен оркестър: той обикновено се е състоял от две цигулки, виола и чембало, изпълняващо ролята на басо континуо. В същото време концертът за цигулка в сол мажор със струнни, флейта и континуо влиза вече в цикъла Бранденбургски концерти. Редно е да се спомене, че „универсалността“ на инструмента тук вече е в пълната си сила и по отношение на цигулковата техника, фактурата и тематизма, соловата партия в тях не е толкова индивидуализирана, колкото в соловите сонати и партитите. Неслучайно всичките четири цигулкови концерта на Бах имат приложения и за пиано. В сравнение с другите жанрове, тук композиторът твори „в едри щрихи“ и същевременно всяка от частите в различните концерти има свой особен, своеобразен тематизъм и начин на изложение.

Блестящият и жизнерадостен Ми-мажорен концерт, завладява още от първия удар на лъка с мощната народност на образите и преди всичко с празнично-танцувалната си тема. За неговата втора част – Адажиото - Клод Дебюси казва възторжено: „То е толкова прекрасно, че ти наистина не знаеш дори как да застанеш, за да го възприемеш достойно. И когато излизаш от концерта, неволно се удивляваш, че небето във висините не е станало по-синьо, а пред теб изпод земята не е изникнал Партенонът.“

Концертът в ре мажор, опус 61 на Лудвиг ван Бетовен заедно с „Кройцеровата соната“ е връх в цигулковото творчество на композитора и с право се смята за едно от най-добрите произведения от този жанр в европейската музикална класика. Той е създаден през 1806 година за известния по онова време цигулар и композитор Франц Клемент - директор на Виенския театър, в който са били премиерите на много от творбите на Бетовен Дълбочината на съдържанието и величавата простота в този концерт се съчетават с трогателен и искрен лиризъм, благородна сдържаност и истински аристократизъм. Композиторът не се старае да угоди на публиката, която по онова време обикновено очаква демонстрация на виртуозните качества на солиста и неговия инструмент. Вместо това, както и в клавирните си концерти, той се стреми да се приближи максимално до симфоничния жанр. Както казва Едуард Ерио „При Бетовен виртуозността винаги остава слуга на вдъхновението“.

Премиерата на концерта е на бенефиса на Франц Клемент – на 23 декември 1806 година във Виенския театърия театър – и е неуспешна. След нея Бетовен се вслушва в съвета на Муцио Клементи и прави приложение за две пиана, но дори и тази редакция на творбата не е приета и рядко се свири в последвалите близо две столетия. Удивително е как шедьовърът на гениалния немски композитор не е изпълнен повече нито веднъж приживе. За няколко десетилетия творбата е забравена и е възкресена едва през 1844 година, след като 12-годишният по онова време Йозеф Йоахим я изпълнява с оркестъра на Кралското филхармонично общество, дирижирано от Феликс Менделсон-Бартолди. От този момент нататък концертът става едно от най-известните произведения за цигулка и оркестър и е любим репертоарен номер на всички изпълнители и досега

Концертът е в три части (Allegro ma non troppo; Larghetto; Rondo: Allegro), като втората и третата се изпълняват без прекъсване – с „атака“.

Цигулковият концерт в ре мажор, опус 77 на Йоханес Брамс е едно от най-виртуозните произведения в този жанр. Както и втората симфония на композитора, той е пропит с типично брамсовата атмосфера на светла тържественост, която не се нарушава от намесващите се отвреме -навреме в музиката драматургични образи. Концертът е създаден през 1878 година в Пьортшах, Южна Австрия, и е посветен на известния цигулар от унгарски произход Йозеф Йоахим, изиграл важна роля в живота на Брамс. Премиерата на творбата е на 1 януари 1879 година. На диригентския пулт е самият Брамс, а солист е самият Йозеф Йоахим, който много настоява програмата да започне с цигулковия концерт на Бетовен, написан също в ре мажор. Брамс обаче отказва с довода „твърде много ре мажор за една вечер и нищо друго след него“. Реакциите на критиката са смесени – Ханс фон Бюлов твърди, че концертът е написан не ЗА цигулка, а ПРОТИВ цигулката, Хенрик Виенявски го нарича „неизсвиряем“, а Пабло Сарасате отказва да изпълни творбата с аргумента, че „не би искал да стои на сцената с цигулка в ръка и да слуша как обоистът изпълнява единствената тема във втората част“.

За разлика от критиката, публиката от самото начало е във възторг от концерта. Съвременниците на Брамс осъзнават, че той не е търсил просто изява на виртуозните умения на изпълнителя, а е имал много по-висша музикална цел. Впрочем, нападките срещу Брамс не са прецедент в музикалната история – със същата съпротива са се сблъсквали и Бетовен при създаването на неговия цигулков концерт, и Берлиоз, написвайки „Харолд в Италия“. И двамата са били критикувани, че превръщат солиста „почти в член на оркестровия състав“.

Концертът е в три части:
1.Allegro non troppo
2.Adagio
3. Allegro giocoso - Poco piu presto