ЧРД, маестро Мути

Два часа с изкуството на Рикардо Мути и записи с участието на български оперни певци.
Ето заглавията:
„Аида“ – с Анна Томова-Синтова-Аида, Пласидо Доминго-Радамес,Зигмунд Нимсгерн-Амонасро, хор и оркестър на Баварската опера в Мюнхен, запис от 1979 г.
„Набуко“ - с Николай Гяуров-Захария, Амброзианския оперен хор, Лондонсктаа филхармония, запис от 1979 г.
„Ернани“ - с Николай Гяуров-Гомес да Силва, Пласидо Доминго-Ернани, Ренато Брузон - дон Карлос, Мирела Френи - Елвира, хор и оркестър на Миланската Скала, запис от 1982 г.
„Атила“ - с Калуди Калудов, запис от Миланската Скала през 1990 г.
„Риголето“ – с Мариана Пенчева-Мадалена, Роберто Аланя-Херцога, Ренато Брузон-Риголето, Андреа Рошт-Джилда, Димитри Кавракос-Спарафучиле, запис от Миланската Скала от 1996 г.
„Бал с маски“ - с Мариана Пенчева-Улрика, Мария Гулегина-Амелия, Салваторе Личитра-Рикардо, хор и оркестър на Миланската Скала, запис от 2001 г.
Концерт за пиано и оркестър №1 в ре минор, оп.15 от Йоханес Брамс,  1 ч. Maestoso с Алексис Вайсенберг, Оркестър Филаделфия, запис от 1984 г.

В своята автобиография Рикардо Мути си спомня:
„Роден съм в Неапол, въпреки че баща ми Доменико беше лекар в Пулия.  Майка ми (чието име беше Джилда Пели Селито) беше много горда със своя град и всеки път, когато ние, петима братя, трябваше да се раждаме, тя хващаше влака, отиваше в Неапол, само за да роди и няколко дни след това се връщаше обратно в Молфета.

Някои ми мислят за пулиец, други ме смятат за неаполитанец, и по някакъв начин молфетанците се възмущават от факта, че аз - по обективни причини - не мога да не кажа, че съм роден в Неапол. Това се случи на 28 юли 1941 г. Роден съм в Неапол, но майка ми веднага ме върна в Молфета, където останах в следващите седемнадесет години. Изпитвам еднаква любов към двете места.
Всички ние с братята ми щом достигнехме определена възраст, разпитвахме майка ни защо е предприемала това пътуване, което особено в моя случай е било дълго, изморително и дори опасно, тъй като е било по време на войната. Тя отговаряше: „ Знам, че някой ден ще тръгнете да обикаляте света и със сигурност ще стигнете до Америка. Там ще ви попитат къде сте родени, а вие ще отговорите в Неапол и те ще ви уважават. Ако вместо това кажете в Молфета ще трябва да губите време да обяснявате къде се намира“.

„Започнах обучението си в началното училище на името на Алесандро Манзони. Последните три години преподавател ми беше моя дядо Донато Мути. Той беше директор и мой най-строг учител. Строгост, която в моето обучение - като тийнейджър и след това като младеж, беше изключително важна: както в средното училище, така и в гимназията. Строгостта на учителите беше постоянна характеристика.
Баща ми притежаваше красив теноров глас и аз го слушах да пее обичайно арии от Маскани и Леонкавалло. Дори дядо ми, суровият маестро Донато, който нямаше прекалено много глас, също беше свикнал да пее. Най-често пееше ариите от „Норма“ и дори веднъж го чух да пее ария от „Атила“. Всъщност любовта към операта в семейството ми беше огромна, както и в най-разнородните слоеве на населението и се поддържаше жива, в по-голямата си част, от малките оркестри, които с изпълнение на оперни фантазии разпространяваха музиката сред хората. Тогава почти никой нямаше записи, много от тях дори не притежаваха радио.

За първи път ме заведоха в театър „Петруцели“ в Бари, когато бях на три години. Седях в прегръдките на кочияша и слушах „Аида“. Баща ми искаше всички деца да започнат да изучават музика. За него това беше основна част от образованието, багаж, без който никой не би бил пълноценен човек. Братята ми избраха китара и акордеон. Аз наистина не мислех за това, не ме интересуваше, така че не избрах нищо. В деня на "Св. Никола" на 6 декември, в Молфета децата получаваха подаръци (като на Коледа или на Богоявление за други италиански деца). В онзи далечен ден през 1948 г. сутринта при мен дойде цигулка четвъртинка. Можете да си представите огромното разочарование от липсата на играчка. Да, нямаше измама и аз гледах нещо ужасно, което трябваше да започне.

Скоро ми назначиха учител по солфеж. Все още си спомням: тя беше млада, руса. Моята омраза към солфежа обаче остана такава, че след три месеца не постигнах никакви резултати, главата ми отказваше и не исках да уча. Русата дама посочваше линия от петолинието, а аз не разпознавах нито една нота. Така тя помоли баща ми да престанем с уроците. Успя да го убеди и той, макар и неохотно, се отказа. Майка ми, от друга страна, (тъй като нямаше особен интерес към музиката), намери странен изход. Тя каза "Да изчакаме още един месец".

Не знам защо тя каза това, както и не знам какво се пречупи вътре в мен, но всичко ми стана ясно за една нощ: на следващата сутрин пред учителката разпознах нотите бързо и дори с известна смелост. Така че можех да премина от солфежа към цигулка, а моят първи учител Алдо Джиганте започна да ми показва позициите на лявата ръка на грифа, техниката за лъка, накратко поставихме основите. Началото беше уморително. Аз се опитах да възпроизвеждам звука пред прозореца на къщата, който гледаше към площад „Парадизо“ и виждах моите приятели да играят футбол. От тази гледна точка беше трудно да не мразиш цигулката. И за втори път напредъкът ми започна да върви много бавно.

В определен момент, не си спомням как, имах внезапна промяна: направих скок напред, толкова много, че през 1950 г. бях в състояние да изпълня, съпровождан от Алдо Джиганте на пианото, концерта на Вивалди в A мажор пред публика. Новината се появява в "Gazzetta del Mezzogiorno". Беше вечер, в която малък оркестър и хорът на семинарията изпълниха музика след мен, а сред семинаристите имаше хора, които по-късно станаха много известен епископ в Молфета, неговото превъзходителство Тонино Бело, ректорът Корадо Урси, бъдещият кардинал и архиепископ на Неапол“.

След това историята е ясна. Рикардо Мути завършва класическия лицей „Виктор Емануил“ в Неапол, после учи пиано в Маеля, композиция и дирижиране в миланската консерватория „Джузепе Верди“ и след като печели първа награда на конкурса по дирижиране „Гуидо Кантели“ през 1967 г. още на следващата вече е главен диригент и музикален директор на „Майските музикални тържества“ във Флоренция, където остава единадесет години. От 1973 за 12 години той е главен диригент на оркестър Филхармония, Лондон, наследявайки на поста Ото Клемперер. През 1986 става главен диригент на филхармонията на Скалата, с която след две години печели „Златен Виоти“. Рикардо Мути ръководи Миланската Скала в продължение на 19 години от 1986 и въпреки, че на 2 април 2005 напуска след скандал, присъствието му бележи ярко репертоара на прочутия театър.

Още няколко акцента от биографията на Рикардо Мути, който от 2010 г. до днес е музикален директор на Чикагския симфоничен оркестър. Тази година той закри сезона с концертно изпълнение на „Аида“ с участието на Кирил Манолов като Амонасро и Красимира Стоянова като Аида.

В различни периоди Мути е бил музикален директор на Филаделфийския оркестър, гост диригент на Нюйоркската филхармония. Много специална е и връзката му със Залцбургския фестивал, на който дебютира още през 1971 г. Разбира се дирижирал е на всички най-големи оперни сцени. Под диригентството на Мути Виенската филхармония е свирила на прочутия Новогодишен концерт през 1993, 1997, 2000, 2004 и 2018.

Много истории се свързват с него, като тази от 12 март 2011 г. в Римската опера. След хора на евреите „Va pensiero“ той спира представлението, обръща се към публиката и произнася кратка реч, в която критикува драстичните съкращения в бюджета за култура осъществени от правителството на Берлускони, като заявява че „убиването на културата в страна като Италия е престъпление срещу обществото“. За да продължи спектакъла кани публиката да се включи в повторното изпълнение на прочутия хор. Цялата зала изправена на крака изпява хора, а много от хората плачат.  

неделя, 28 юли, от 14 часа