Удсток, Woodstock 1969

Годината с пореден номер 2019 се оказа преизпълнена с половинвековни юбилеи: местни и световни. Едни от тях – добре запомнени, други пък – добре забравени. Сред първите е, без съмнение, фестивалът Woodstock, Удсток: последната естествена, по своему красива и масова свободна изява, попречила да се разкрие скритият, отблъскващ свят на бизнеса-и-рок-енд-рола (за това по-късно подробно разказват Мартин Скорсезе и Мик Джагър като продуценти на спряната телевизионна поредица Vinil (Винил), продължила едва сезон, но да не навлизаме в друга, макар и сходна тема).

За представител на рокпоколението, горните ми думи са силни, крайни, но самият рок като поведение, стил и начин на живот съдържа мания по крайностите: да чупиш музикални инструменти по сцената, да подпалиш и изгориш любимата китара, натъпкан с различни субстанции да крещиш до припадък, надъхвайки тълпата пред теб да прави същото, за да се „издигнем“ до популярния през същото време слоган Born To Die Young, в смисъла че всички „те“ са били „родени, за да умрат млади“. Сякаш това се доказваше на практика и със съдбата на Брайън Джонс, Хендрикс, Джоплин, Морисън, малко по-късно – Кийт Муун, Ленън… И на този фон започна да бледнее другият, уж по-добър лозунг Make Love Not War, „Прави любов, а не война“.

Всъщност, какво е фестивалът „Удсток“? Обективно погледнато: най-важният в историята рокфестивал, без да пропускаме онази негова прелюдия – попфестивала в Монтерей, състоял се две години по-рано. „Удсток“ стана кулминация на искрената, почти неподправена от корпоративни интереси музика. Това събитие изгря в един преломен момент на неспокойния и интересен ХХ век. Време на технически реални и виртуални открития, промяна в скоростта на живеене в Космоса и тук на Земята, на тихия бунт на децата-цветя, на антивоенните хипи-и-други движения, време на желанието на милиони млади хора да живеят заедно в свят на хармония и безгрижие, свят на „Мир, Любов и Музика“. Peace, Love and Music – това бе мотото на „Удсток“ в трите дни и нощи, от 15 до сутринта на 18 август 1969-та. В различните източници се споменават различен брой присъствали: от 300 до 500 хиляди, но изглежда, бройката от половин милион зрители да е вярна.

Иначе – още помня момента, в който Юри Ступел дойде у нас вкъщи с „Удсток“ под мишница. Тогава бяхме ученици в гимназията. Внимателно разопаковахме тройния луксозен винилов албум Woodstock. Реликвата с три грамофонни плочи бе току що донесена от Франция. После тези плочи (тави) бяха разнасяни по различни купони из цяла София, докато едната от тях изчезна, другата бе пукната, а третата можеше да бъде просвирвана само от неиздрасканата ѝ страна. Като че ли най-здраво се оказа книжното тяло, картонената обвивка, „калъфката“ на албума, но тя пък… не свиреше.

През 2019 година по повод половинвековното честване на фестивала се появи друг, мега-албум с всички участници и техните изяви от сцената на легендарното събитие. Днес всеки може да си припомни или научи кои са те и чрез интернет пространството. Припомням, че част от изпълненията на фестивала десетилетия след него останаха скрити за дълго време и не попаднаха нито в дисковете, нито във филма за „Удсток“, заради неуточнени авторски, изпълнителски и пр. права. Интересен детайл е, че бяха посветени на „Удсток“ и песни. От тях най-известна стана едноименната балада на певицата Джони Мичъл – една от големите отсъстващи от този многоцветен празник, поради предварително поет ангажимент към телевизионния водещ Дик Кавет и неговото шоу. Но така се случи, че песента на Джони Мичъл се разпространи в три напълно различни една от друга версии: нейната, на Кросби, Стилс енд Неш и най-успешната в комерсиален план, заела и първо място в класациите – кавър версията на групата Matthews Southern Comfort.

В епилога на това откровение (то може да бъде и безкрайно!) споделям, че каквото и да кажа, все ще е недостатъчно за този трепетен миг в епохата, чийто край настъпва именно след Удсток. И с раздялата на Бийтълс!
Но дори и един факт от Удсток 1969-та е достатъчен: рано сутринта, на 18 август на сцената излиза Джими Хендрикс за да закрие фестивала. Свири последен от всички, както той сам е пожелал. От публиката е останала малка част. Претъпкани с ярост и дуенде изпълненията на Хендрикс оставят хората пред него вцепенени, втрещени, вкаменени. Разказва го режисьорът Мартин Скорсезе, присъствал като член на снимачния екип; забелязва се (дискретно) и в допълнително монтираната филмова версия на фестивала.
Като че ли това наистина е било началото на края.

Но идеалът на младите хора от поколението „Удсток“ остана съхранен. Защото не можа да се осъществи.

неделя, 18 август, 17 часа