Сбогом, Марис Янсонс…

В предаването „Неделен следобед“ на 8 декември звучаха фрагменти от последните концерти на симфониците на Баварското радио под палката на големия латвийски музикант Марис Янсонс, който напусна този свят в нощта на 30 ноември срещу 1 декември. 

В списъка на най-великите диригенти на съвремието Янсонс винаги е заемал едно от първите места. Всъщност, в първите десетилетия на настоящия XXI век той често бе определян като най-забележителния жив диригент. Веднага след тъжната вест пианистът Денис Мацуев написа в социалните мрежи: „Отиде си един от най-гениалните и добри хора на този свят. Марис Янсонс. Отиде си епоха, отиде си легенда…“. Гениален и добър – като че ли пианистът е намерил двете най-точни прилагателни за Янсонс. Онези, които са имали щастието да го познават, казват, че е притежавал две най-важни качества: изключително прецизен на пулта и винаги добър и човечен към музикантите, с които работи. Свидетелстват, че е съчетавал висока интелигентност с особено обаяние и фина, внимателна деликатност към околните, дори към непознати – към хора, с които се среща за пръв и последен път. Доста необичайно за артист, възторжено аплодиран от милиони, още повече за диригент – професия, която свързваме преди всичко с понятия като авторитарност и сила. Но Марис Янсонс беше изключително силен. И разбира се, невероятен авторитет. И казваше, че ако един диригент не може да хване оркестъра в юмрука си и да го задържи до финала на концерта, колкото и талантлив или ерудиран да е – това не е диригент. Янсонс беше изумителен диригент. Той бляскаво моделираше звука на оркестрите. Намираше най-точните нюанси и детайли в най-сложните партитури. В неговите интерпретации музиката на Чайковски и Рахманинов, Шостакович и Прокофиев, Малер и Рихард Щраус се превръщаше не само в източник на удоволствие, а и на познание. Марис Янсонс беше от онези малцина избрани – една малка шепа хора в този свят, които не отричат удоволствията, но страстно се стремят към познание!


В месеците преди да си отиде, той отказа доста ангажименти. Говореше се, че лекарите категорично са му забранили да работи, но големият музикант остана верен на „своя оркестър“ – Баварското радио. Състав, изумяващ преди всичко с великолепното качество на своя звук, което именно Янсонс умееше да моделира. В интервю за колегата Александър Курмачов, публикувано миналата есен в сайта belcanto.ru, на въпроса какъв е най-големият проблем на съвременните оркестри, Янсонс казва, че това е запазването на самобитното звучене на всеки отделен състав: „Звуковият стил е сложна материя. Тя лесно се губи в преследването на популярност“.

„Но Вие самият заставяте Виенските филхармоници да се отказват от своя елегантен буржоазен стил и да звучат като руски оркестър: с болка, неврастеничност, рисковани моменти в динамиката?“ – казва журналистът.

„Е, защо сравнявате Виенските филхармоници с „общото средно ниво“. Виенската филхармония е нещо съвсем друго. Такива състави са едва четири в света (освен виенчани, това са Берлинската филхармония, Концертгебау и моят оркестър на Баварското радио): но това са не просто музиканти, които са учили, учили, а сега седят по пултовете и печелят пари. Това са артисти в същността си: те са отворени за всяка настройка, могат да изсвирят каквото искате и както искате. Разбира се, ако някой ги помоли да свирят, стоейки на главите си, едва ли ще се отнесат с разбиране, но еластичната им възприемчивост на моите диригентски идеи е чисто художествено качество, с тях може да се направи всичко. Главното е да ги увлечеш, да ги убедиш, че именно твоето виждане за звученето на тази нотна завъртулка е способно да накара партитурата да заблести. Музикантите рядко отказват такова сътрудничество. Дори ако на първо време то е неудобно“.

Епохата „Янсонс“ в Мюнхен започна през 2003. Година по-късно, на 1 септември 2004 той стана главен диригент и на Концертгебау – Амстердам, където наследи Рикардо Шайи. В продължение на 11 години оглавяваше двата световни оркестъра паралелно. В интервюта споделяше, че се опитва да не повтаря програмите на единия и другия състав, но като главен диригент на два състава с такова равнище, няма никакво право да отстоява собствените си интереси и да се отказва например от симфония на Брамс в Мюнхен, ако току-що я е изпълнил в Амстердам. „Длъжен съм да забравя напълно за своите интереси и да служа на двата оркестъра еднакво“ – казваше Янсонс. „Не е лесно, непрестанно работя като роб – трябва да преодолея невероятно количество репертоар… Слава богу, в живота си съм издирижирал вече почти всичко, но все пак ми се налага да повтарям…“.


Решението му да напусне Концертгебау в края на сезона 2014-2015 дойде като доста неприятна изненада за Амстердам, въпреки подновените опасения за здравето му. Появиха се спекулации по повод приключването на договора на Саймън Ратъл в Берлин, но Янсонс ясно даде да се разбере, че смята да остане само в Баварското радио. Причината не беше точно творческа. Янсонс бе сред най-енергичните участници в кампанията за изграждане на нова зала за Баварските радиосимфоници. Да изостави оркестъра насред дългогодишната борба за нова концертна зала от световна класа в Мюнхен би било предателство – поне според Марис Янсонс… През февруари 2015 град Мюнхен и щатът Бавария обявиха, че няма да има нова зала, по-скоро съществуващата в културния център Gasteig (с прословутата си лоша акустика, която Баварското радио дели с Мюнхенската филхармония), ще бъде реновирана. В крайна сметка бяха договорени планове за изграждане на нова зала в източната част на Мюнхен, която трябва да отвори врати през 2024 – и Янсонс удължи договора си с оркестъра до същата година. 

Марис Янсонс вярваше в каузите и работеше за тях. Всъщност – за една кауза. Тази на Музиката. Тя бе не просто цел и смисъл, Музиката бе над всички и всичко в съществуването му. И тя му се отплащаше за пълното себеотрицание и жертвоготовност – затова бе толкова могъщ на пулта. Всъщност, той можеше да си отиде още преди 23 години – през април 1996, когато получи тежък инфаркт на същия този пулт, докато дирижираше финала на спектакъл на „Бохеми“ в Осло. Доколкото ми е известно, успяха да го спасят само заради щастливата случайност, че в залата е присъствал опитен лекар, който е оказал правилната първа помощ. В противен случай Марис щеше да повтори съдбата на именития си баща – Арвид Янсонс, който почина на концерт през 1984, дирижирайки оркестър Хале от Манчестър. След случая обаче той се отказа от американския си ангажимент в Питсбърг, защото дългите презокеански полети сериозно застрашаваха живота му. Живот, посветен на две неща: музика и труд. Марис Янсонс казваше: „Цял живот безумно се трудя. Това е моето кредо и моят морал… Винаги всичко съм правил сам. Баща ми не се е обръщал за помощ никога към никого. Това изработи в мен колосални положителни качества“.

Сбогом, Марис Янсонс! Нека пътят ти в отвъдното е лек, светъл и красив.