„Те никога не казват“ на Зорница Гъркова започва със слухово напипване на гаснещата действителност и приключва с отсъствия, които никога не свършват (тук нарочно поставям тази дълга скоба, за да спазя литературната, граматическата, а и вселенската логика на изречението „Някои отсъствия никога не свършват“ в последния разказ („Венеция“), в края на което и авторката, а и героинята ѝ не поставят точка) (…) Нека уточня за онези от вас, които още не са посегнали към книгата, че става дума за разкази – осем на брой, необвързани помежду си нито сюжетно, нито откъм персонажи, нито дори време-пространствено. Но макар всеки разказ да представлява съвършена система, свят, обгръщащ/затварящ героя „като в стъкленица“ (формулировката е на Ани Илков в предговора), погледнато от друг ъгъл… именно невидимите пипала (или филизи, или ускорително растящи коси), които неусетно пропълзяват от разказ в разказ, правят от книгата цялостно произведение, а не просто колекция от осем по-кратки.
Това си е моя интерпретация обаче. Тази книга не ти казва как да я четеш, нито пък как да подредиш асоциациите в главата си. Но пък и самият факт, че докато я четох, някак спонтанно се присетих точно за „И да погине светът“ на Леена Крон и „Ланарк“ на Алистър Грей (във връзка най-вече с атмосферата на разказите „Човешката рибка“ и „Макет на морето“), както и за миниромана „Мрамор“ на Сесар Айра и за един конкретен момент от филма „Хотел“ на Майк Фигис (четейки „Венеция“), или за други филми като „Wristcutters: A Love Story“ на Горан Джукич или „Неуместният човек“ на Йенс Лин (съвсем, съвсем в началото на разказа „Спасението“) едва ли е случаен. Тук, разбира се, бързам да уточня, че става дума за моментни асоциации, а не за сходства на ниво сюжет, герои, език, стил, постройка. Сходна е може би тематиката и начинът, по който авторката гледа на света, което е по-скоро естествено, отколкото необичайно.
Но след като разказите в „Те никога не казват“ предизвикват именно такива размисли и взаимовръзки в съзнанието на случайния читател, това вече би трябвало да говори повече от красноречиво за достойнствата на книгата. В рамките на около 200 страници Зорница Гъркова ни предлага истинско „пътешествие около деня в осемдесет свята“ (по известната обърната с хастара навън формулировка на Кортасар) – добре, 8, ако не цели 80 – което започва със слепия старик и някогашен морски вълк Капитан Кат от „Под Милкууд“ на Дилън Томас (е, не ирландец, а уелсец, но в крайна сметка пак келт) и завършва със завърналия се от Китай опустошен венецианец Марко Поло… дотук с референциите. Сега ще ви посоча и няколко неща, дето ги няма никъде другаде по света, освен в „Те никога не казват“ – множество пиана, наредени като в сюрреалистично видение под открито небе на постапокалиптичен плаж (на това видение би завидял и самият Ходоровски!), Търкаляща се гора, опит да вникнеш в нечовешкия свят на кучешката тения… И една зловеща тишина-бучене от близкото бъдеще, когато човекът вече ще си е отишъл (много различна от шумната градска действителност в повечето от разказите в предишния сборник на Зорница Гъркова „Пътят на мравките“). Да, немалко писатели са се занимавали с тази тишина-бучене, но само добрите са ни карали да я почувстваме, без на пръв поглед точно тя да е била основният им фокус, обект на изследване или намерение.
А тук можете да чуете и цялото издание на „Аларма“ от 15 януари, посветено на „Те никога не казват“, с водещ Яна Пункина, гост-водещ Цветан Цветанов и събеседник Зорница Гъркова.
В киносалона сте, светлините са загасени, рекламите са минали и сте в очакване филмът да започне. Кое е първото, което привлича сетивата ви? Статистиката тук не говори, но една немалка част от хората навярно биха казали, че е звукът, той най-бързо достига до ума на човек. Какво се случва обаче с тези от нас, за които животът се измерва с непрестанна..
Познаваме актрисата Ева Данаилова като едно от лицата на Народния театър "Иван Вазов", но преди няколко месеца тя избра да не живее вече в София, а в Русе, и сега е част от трупата на Драматичния театър "Сава Огнянов". Преди броени дни тя създаде в крайдунавския град ателие по актьорство за всички професии. Ателието се нарича "Ти си главният..
24 май събра няколко български неделни училища от южните райони на Германия, за да може българската общност да усети значението на този ден – особено когато българският език е ежедневна борба в чужда култура. Училища от областите Бавария и Баден-Вюртемберг създадоха автентична българска атмосфера, с която изучаващите български език в Германия показаха..
Текстът към изложбата "Високи гласове", открита в "Топлоцентрала" и в Националния музей "Земята и хората" до 31 май, започва така: "Десетилетията на човешки прогрес, технологичен напредък, научни открития, изобилие и нарастващ комфорт на живот родиха сякаш и безгранично консуматорство, катастрофална експлоатация на ресурси, психологически..
"Разговорът" днес е за едно артистично семейство, чийто път в изкуството се движи едновременно през историята и съвремието, през митовете и личните търсения. В Севлиево, в Градската галерия "Асен и Илия Пейкови", е подредена изложбата "Митове и легенди" . Тя представя съвместното творчество на скулптора Спас Киричев и художничката-керамик..
От днес в галерия "Риволи" може да бъде видяна изложбата "Френското изкуство". Галерия "Риволи" представя изложбата "Френското изкуство", която събира в..
Политическите процеси в България коментира в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" Веселин Стойнев , автор в DW и заместник главен редактор на "Би..
"Художници и букви" е изложба на преподаватели от катедра "Книга, илюстрация, печатна графика" на НХА, чието откриване ще се състои днес (29 май) в..
Ел. поща: hristobotev@bnr.bg