Театърът може да се свърже с всеки човек, ако говори на езика на душата му

Актрисата Снежина Петрова е специален гост в предаването "Другият до мен". Светлана Вълкова разговаря с нея за работата ѝ в различни проекти с деца от малцинствени групи, със студенти и учители; за театъра като надграждащ образованието инструмент; за смелостта да си независим артист и човек "извън скобите".

СВ: Как избрахте театърът да е Вашият начин на изразяване?

СП: Мисля, че той ме избра. С много неща в живота така се случва – мислим си, че ние избираме, а всъщност те пристигат като нещо неизменно при нас. Разбира се, търсиш нещо, по което се увличаш, което те вълнува, но някъде дълбоко в този път има една програма, която човек изпълнява. Стори ми се, че и с театъра така се случи. Аз имах за себе си съвсем други мечти, визии, представях си се в областта на правото, виждах се като прокурор, но пусто не можах да вляза в този Юридически факултет. В годината, в която ме приеха в Софийския университет, кандидатствах и в НАТФИЗ, там пък ме приеха от раз. Просто реших, че това ще е моят път и някъде тези два пътя всъщност се срещат.

СВ: Защо към правото се бяхте насочили? Справедливостта ли беше Вашата кауза в тези младежки години?

СП: Да, явно чувството за справедливост, което е много дълбоко. Може би е и много травматично чувство. А как това чувство за справедливост се свързва с театъра? Ние постоянно разиграваме сцени, където справедливостта е нарушена, дефицитна.

Може би това е моята кауза – да работя за справедливостта, но през друга медия, през театралната сцена.

Поглеждайки към ролите си назад във времето, сега се опитвам да осъзная през какво преминах и защо преминах, защо дойдоха тези роли при мен, какво ми дадоха и какво аз не успях да взема от тях. Ако разберем това, много по-здравословно ще съществуваме всички артисти в театъра. Ние работим в едно много гранично пространство, това е професия, която изисква външна подкрепа. Не е въпросът само да си научиш текста, да излезеш и да задържиш вниманието на зрителя. Ти работиш с душата си и с душата на ролята – опасна химия понякога.

СВ: Едно голямо предизвикателство пред Вас преди няколко години беше проектът „Медея“, когато Пловдив беше избран за Европейска столица на културата през 2019-та. Там имаше силен социален елемент, защото работихте предварително с деца от малцинствени групи. Ваша ли беше идеята?

СП: За да спечелим проект по тази европейска програма, трябваше той да има някаква добавена стойност. Решихме, че ще е много вълнуващо да има деца на сцената – първо да има деца, а после децата да отсъстват в този свят. Какво би се случило в света, ако страстите не могат да се овладеят, как един свят може да бъде опустошен. По тази линия си мислихме, че можем да включим деца в началото на представлението, докато светът е още красив и светъл. Работихме с деца от еврейската, арменската и ромската общност в различни артистични ателиета. Две години ги подготвяхме. И така децата се озоваха на сцената до нас и това беше разтърсващо преживяване.

Мислех си, че ромските семейства например няма да разберат „Медея“ и ще скучаят. Обаче след представлението дойдоха родители, разтърсени, с пълни очи и казаха: „Всичко разбрахме, беше страхотно и много ни хареса!“.

Тогава разбрах, че театърът може да се свърже със всеки човек, ако говори на езика на душата му и на сърцето му. Няма значение какъв е неговият ценз, образование, култура… След като един античен текст може да се свърже с тези хора, които ние по някакъв начин малко подценяваме, за мен това е голяма надежда – и за обществата, и за изкуството.

СВ: Създавате и образователни представления, насочени към ученическа възраст. Кое Ви мотивира?

СП: Последният ми проект е „Една българка“ по Вазов, той е венецът на това мое усилие. Освен студентите, моите собствени деца ме предизвикаха за това, тъй като имаха образователни затруднения, особено големия ми син. Покрай него се сблъсках с дислексията, с невъзможността някои неща да бъдат обяснени стандартно, така че детето да ги схване. Как да се обясни голямата рамка, как в нея да се намери този детайл, с който детето се свързва емоционално? През неговите проблеми разбрах много за начина, по който съвременното дете се отдалечава от текста, от образованието…

Преди месец започнах да водя обучения за учители по литература през издателство „Просвета“, а от миналата година правим един шекспиров фестивал в Нов български университет, „Следата Шекспир“. Тази година ще се опитаме да разкажем Шекспир през татуировки, escape room и футболни агитки.

Цялото интервю може да чуете в звуковия файл:

Снимка – ФБ профил на Снежина Петрова