Светлана Алексиевич и „Време секънд хенд“ (2013) имаха сериозен успех сред българските читатели, а сега излезе и том с две нейни книги: „Войната не е с лице на жена“ (1983) и „Последните свидетели“ (1985). Беларуската писателка и журналистка, която наричат „археоложка на комунизма“ и „морална памет на сриналата се съветска империя“ е издала и още две книги, с които става известна „Цинковите момчета“ (1989) и „Чернобилска молитва“ (1997). Тя е написала сценариите на 21 документални филма и е автор на три пиеси. Преведена е на 35 езика, има престижни международни награди, сред които и Нобеловата. Пиша книга за войната... Аз, която не обичах да чета военни книги, макар че по време на моето детство и юношество за всички това беше любимото четиво. За всички мои връстници. И това не е чудно – ние бяхме деца на Победата. Това пише Светлана Алексиевич в своя дневник на книгата „Войната не е с лице на жена“. И продължава: Казват ми: е, спомени – това не е нито история, нито литература. Това е просто животът, осеян с боклуци и непочистен от ръката на художника. Суров материал от говор, всеки ден е препълнен с него. Навсякъде се търкалят тия тухли. Но тухлите още не са храм?! Ала за мен всичко е различно... Именно там, в топлия човешки глас, в живото отражение на миналото е скрита първозданната радост и е оголен неотстранимият трагизъм на живота. В дневника на книгата тя пише и за това какво е изхвърлила цензурата от книгата, какво тя самата е изхвърлила, за своята война при написването на книгата.
Втората книга „Последните свидетели“ има подзаглавие „Соло за детски глас“. Ако в първата чуваме гласовете на жените, участвали наравно с мъжете във войната, във втората чуваме гласовете на децата на войната. Вместо предисловие Светлана Алексиевич задава въпроса на руския класик Достоевски: ще се намери ли оправдание за света, за нашето щастие и даже за вечната хармония, ако в името на това, за здравината на основите, бъде пролята дори и една сълзица на невинно дете? Защото по думите на писателя нито прогресът, нито революцията, нито войната, могат да оправдаят тази сълза – тя винаги ще е по-тежка.
Разтърсващи свидетелства, които припомнят ужаса на войната. Не само на Втората световна, на всяка война.
Три въздействащи фоторазказа за благотворителността и доброволчеството представя столичната галерия „Синтезис“ до 15 декември 2018 г. Изложбата показва фотопроектите на Добрин Кашавелов, Борислав Трошев и Тихомира Методиева, отличени през 2018 г. в конкурса „Благотворителността през обектива“. В поредица от фотоси под названието „Виж това или..
Денис Бучел е фоторепортер, социален фотограф и преподавател, чиято нова изложба Mirror се открива днес в галерия „13-то стъпало“ в Бургас. Той е роден в Кишинев, но живее и работи в България, носител е на много награди, между които „Снимка на годината“ и „БГ прес фото“. Денис Бучел казва, че обича хората и е склонен да чака дълго момента, в който те..
На 6 декември 2003 година у нас се ражда българската Уикипедия - най-голямата онлайн енциклопедия в света. Към днешна дата в нея има близо 250 000 статии, а около 150 активни редактори работят единствено на доброволни начала. В световен план Уикипедия е петият по популярност сайт, който създава съдържание на повече от 300 езици, включително..
Ако се разходите из София или някой от по-големите градове в страната с Васил Макаринов и Теодор Караколев сигурно ще останете изненадани от сградите, които ще ви покажат и покрай които навярно сте минавали стотици пъти, но не сте им обръщали внимание. Надали сте се вглеждали в извитите витрини на постройка в посока НДК в София или в скритата..
Вторият международен фестивал на импровизационния театър вече приключва, но това не пречи на неговите организатори и създатели от трупа „ШиЗи Про“ да импровизират на живо в студиото на „Време и половина“. Със Златин Цветков, Милко Йовчев и Яна Огнянова говорим за това как се тренира импровизация, каква свобода дава тя, до какви истини достига и дори..
Младежки ентусиазъм и желание да споделиш частица от себе си с онези, които мислят, чувстват и избират като теб. Между четири стени заедно с тези истински и неподправени компоненти се случва музиката в новия албум на Любо Киров „Както преди“. Именно за изборите, които правим, и за начините, по които стигаме до истината, си говорихме с Любо в нашето „Време..
Идваха отдалеч, чертаейки посока в своята „ЧЕРНОВА“, от различни точки на страната. София, Шумен, Пловдив, Търново…, до Хасково. Градът – „ТРАНЗИТ“, но не към някаква „КРАЙПЪТНА ОБИТЕЛ“, а към онзи център, заради когото бяха преодолели всеки „ЗАВОЙ“ на мислите си - от заглавието до финала, защото бяха увлечени в следването на думите, които сънуваха...