Първо се подава едната ръка, след нея и другата. Тялото стои твърдо на повърхността, независимо каква е тя, готово да преодолее всичко. Ръцете вече са опънати като струни и чакат. Чакат другото тяло да се отпусне в тях. Човекът в тялото е чел Хемингуей, знае, че най-добрият начин да разбере дали може да има доверие на някого, е да му се довери. Или просто интуитивно осъзнава, че ако се остави в тези ръце, може и да пропадне през тях, но ако не го направи – може да изгуби прегръдката им. И се пуска.
Оттам всяка история е различна. Актът на пускане обаче винаги е свързан с убежденията на човека, с това, което знае, и това, в което вярва. А те се формират именно от доверието. То е свързано с нашата идентичност и говори за сигурността в самите нас. Ако сме сигурни в себе си, ще се отдадем на несигурността, която витае в отношенията ни с другите – лични или професионални. Липсата на вяра в себе си е причина да копнеем за човек, който да повярва в нас, или най-малкото – да ни припомни кои сме. Но на кого се доверяваме всъщност – на другия или на собствената си преценка за това, че той е способен да върне вярата в нас?
Обикновено търсим у човека качества, които ние самите притежаваме, но не сме успели да развием. Може би точно заради това очакваме да открием в хората, с които общуваме, истината, която често избираме да не виждаме – в нас или в света въобще. А доверието намира сигурност най-вече в истината. Отсъствието ѝ буди съмнение и по най-естествения начин води до недоверие. Неверието е като страха – нужно ни е, стига да бъде беквокал в собствената ни банда и никога солист.
Знаем, че в живота си се ръководим от две неща – от любов и от страх. За доверието, подобно на най-съществените душевни връзки, също са необходими двама – ние и една от тези две движещи сили.
Ако доверието ни в някого или в нещо се основава на страх, то това навярно се дължи на факта, че нямаме вяра в знанията и убежденията си и първичното диктува правилата. В такъв случай е много по-лесно да прехвърлим отговорността за нашите решения на другите. Този риск винаги сме готови да поемем, защото приемаме, че ако не чужда, то вината поне ще е споделена.
Ако пък доверието ни в някого или в нещо се основава на любов, тогава говорим за градеж. Градим вярата и битието си заедно. И ако недоверието ни разединява или пък ни обединява в страха ни – съюз, който е жив, докато са живи общите ни интереси, любовта, ако не винаги, то поне в голяма част от случаите, ни обединява във вярата ни в човешкото в човека – заряд, по-устойчив от всеки груб строеж. Съзвучие на свободни воли, тръгнали заедно по пътя на идентичността, за да създадат общество.
Ако всичко това е истина, тогава днес обединени във вярата и различията си ли сме, или разединени в недоверието и интересите си?
"Какво се случва" потърси отговора на този и много други свързани въпроси от хората, обединили се от любовта, без която не просто не можем, а не искаме, или по-точно – от двутомния сборник "Любовта за напреднали": поетите Кристин Димитрова и Стефан Иванов и Светлозар Желев, съставител на антологията.
Те говорят за:
- измеренията на любовта;
- границите на свободата и усещането ни за нея;
- битката за умовете, вниманието и свободното ни време;
- отвличането на публичния дебат и целенасоченото лишаване от гледната точка на другия;
- вярванията ни, липсата на толерантност и възможността плурализмът да води до разединение;
- зоната на плахостта, която често наричаме „комфортна“.
Чуйте в звуковия файл.
