То започна в края на март в Ямбол, а в следващите седмици предстоят срещи с публиката в още градове: Търговище на 22.04, Шумен на 23.04, 30.04 – Карлово, 21.05 – Казанлък, 27.05 – Сливен. Екипът се надява през юни да изиграе постановката отново в София.
Освен че част от актьорите в независимото представление играят повече от една роля (стига се до шест накуп), ластиците имат важно място в сценографията на "Астория". Какво виси на ластик в измислена утопична държава, където няма болни и безработни, а всички пият от радост? Върху този и още въпроси разсъждава режисьорката Валерия Минева – Лира в студиото на "Изотопия".
"Каквото и да виси на ластик, се оказа, че ни е на късмет, защото Национален фонд "Култура" ни финансира, за да тръгнем на турне, което е огромна подкрепа за спектакъл, изпълнен с дебютанти, който има нужда от едно рамо. И да, национално турне звучи внушително, но наистина са 6 града", разказва Валерия.
В Ямбол екипът е очарован от приема. "Първо бяхме малко притеснени дали ще има достатъчно публика, дали ще има интерес към този непознат автор, това заглавие, от което не е много ясно какво ще се гледа, но имаше почти пълна зала в Кукления театър и хората бяха много активни като зрители. Имаше много реакции на места, на които не сме имали реакции до момента. Това много зареди артистите и дадохме хубаво начало на турнето."
Валерия определя "Астория" като "почти независима" постановка, защото зад нея стои Драматичният театър на Димитровград. "Екипът ни е много голям и ако бяхме изцяло независими, нямаше да се оправим", казва младата режисьорка и допълва: "Независимата сцена в България трябва да си признае кога може да бъде независима и кога има нужда от помощ. В нашия случай имахме нужда от подкрепа и се радвам, че я получихме."
Според Валерия и малките, и големите градове могат да бъдат предизвикателство за спектакъл като "Астория". От една страна в големите има много събития, а в малките публиката би могла да има резерви към непознатото. Въпреки това текстът на Юра Зойфер е приятна изненада за зрителите, защото звучи много актуално, въпреки че е писан през 1936-а (тогава Зойфер е на 23). Звучи и смешно, но не по начина, по който разсмиват повечето пътуващи в страната комедии.
"Юра Зойфер много прилича на Чаплиновите неща, които винаги са вдъхновявали и мен, и други артисти, защото има лекота, има острота, има сатира, много ясна, и има самоирония за мястото и ситуацията, в която той е живял, по начин, по който Чаплин прави "Великият диктатор". Той е толкова сериозен и същевременно толкова смешен. По същия начин Юра Зойфер пише своите пиеси, осмивайки положението тогава, политиката и социалната действителност, която, за съжаление, не само се повтаря, но все едно въобще не е мръднала."
В навечерието на Втората световна война Зойфер пише някак наивно, но не и битово, в работите му винаги има свръхелемент, смята режисьорката и дава за пример друг негов текст – "Краят на света":
"Пиесата започва с разговор между планетите. Те са ужасени, че на Земята има хора, искат да ги унищожат, защото Земята ще е по-добре без тях. Слънцето решава да прати кометата и тя тръгва. След това действието се прехвърля на Земята, където учен открива това, което ще се случи съвсем скоро, и се опитва да предупреди света как ще свърши. Би трябвало нещо да се направи, но всички са толкова заети с други важни проблеми, че въобще не му обръщат внимание.
Дори има среща с фюрера, сатирична версия на Хитлер, в която Хитлер е много обиден как може някой друг да унищожава света. Това било негово право и не можело някаква си комета да свърши тази работа вместо него. Ученият се опитва да предупреди света, но никой не му обръща внимание. Той иронизира и журналистите, заети с други политически, по-важни теми."
Политиката е вълнувала младия Юра, който остава завинаги на 26. Руски евреин, роден в Харков. Семейството му се мести в Грузия, после в Австрия. Неудобен заради острата си политическа сатира, той се озовава първо в лагера Дахау, след това в Бухенвалд, където умира от тиф, дни преди да получи разрешение да напусне.
През април отбелязваме 79 години от бунта на затворниците в Бухенвалд, довел до освобождаването на лагера. След като разбират за приближаването на съюзническите войски, затворниците обезоръжават охраната и завземат лагера. Смята се, че загиналите там са между 56 000 и 65 000 души. Зойфер е един от тях. Приживе е трябвало да изнася труповете до портите на лагера. Ужасна съдба за човек, написал толкова текстове с чувство за хумор и усет към фантастичното.
Някак фантастично звучи и фактът, че попада в първия лагер погрешка. Сбъркали го с друг сатирик, разказва Валерия. После обаче нацистите разбрали за отявлените позиции и на Зойфер, та си останал в Дахау, където с приятел композитор пише известната Dahaulied – песен, иронизирала зловещия концлагеристки слоган Arbeit Macht Frei ("Работата те прави свободен").
Според Валерия Зойфер със сигурност е щял да участва в бухенвалдския бунт, ако е имал възможност, защото е със "силен дух".
По онова време политическата сатира е кабаре. А каква е музиката в "Астория" днес?
Неин автор е Петя Габрова. "Тя работи в БНР, в програма "Христо Ботев". Имах няколко референции на други композитори. Музиката минава през няколко фази, започва много наивно. Началната песен я пеят двама скитници. Хубка, главният герой в "Астория", движещата сила на целия спектакъл, първата му песен е много наивна. Те са скитници, няма къде да презимуват, но има чистота в тях и някаква веселост, понякога дори необяснима.
След това песните стават по-мрачни и в един момент музиката започва да стои много тежко, защото от играчка става плачка."
Историята на измислената Астория е историята на скитника Хубка, който няма подслон за зимата, но среща графиня с желание да си купи държава. Не можела да реши каква, знаела, че не иска да е източноевропейска, били старомодни.
Графинята с многото пари, които се чудела как да похарчи, искала държавата за подарък на съпруга си. Графът пък много искал да е външен министър, но не го взимали за поста. За да постигне политически успех и да бъде избран, графинята решава да му купи собствена държава.
Хубка така извърта нещата, че да стане първият гражданин на Астория. "В един момент обаче нещата не са много добре финансово за графинята и с идеята на Хубка се създава фалшива държава. С тази негова идея, която е просто желание да се спаси и да остане при богатите, се задвижва огромна лъжа. Колкото повече хората вярват в тази държава, колкото повече искат да бъдат в нея, толкова повече се раждат по-големи лъжи", разказва Валерия.
Според нея "сюжетът на моменти е толкова абсурден, че си казваш: "Това няма как да бъде", но май има как... Като се знае в какви глупости сме вярвали ние, хората, стига да са написани във Фейсбук или някоя социална мрежа. В един момент се оказва, че фалшивите новини като тема дори тогава са били много важни. Сега са още по-важна тема."
"Най-хубавото на Юра Зойфер е, че успява да покаже обществото и не осмива само властта и алчността, присъща на хората, които се сдобиват с лесна власт, а и хората, които им позволяват и лесно се манипулират. Не оставя само единият да е лошият. Осмива и двете страни, защото еднакво носят отговорност. Представя абсурдно тази утопична Астория, то е прекалено хубаво, за да е истина. Сюжетът води Хубка до това да оцени скитничеството, почва да му липсва. Поне е истинско."
Пример за тези размисли на Валерия е и друга песен по текст на Зойфер, чието творчество е открито късно и публикувано едва през 1974 г. Оттогава насам светът го превежда и интерпретира. Песента е част от издадена през 1981 г. плоча, заедно с други рок парчета по негови стихове. Плочата носи името "Подтиснати години", а песента – "Древна легенда за новогодишната нощ".
Човечеството видя: Старата му година
бе овехтяла и мръсна.
Човечеството видя, че е изцапана с кръв,
изцапана с пот.
Човечеството видя, че дрехите му
вече не подхождат на никого,
затова сметна, че е добре
да се ушият нови.
Господарите на бизнеса и политиката
полагат свещена клетва на банкетите,
с мир, кредит, доверие и щастие
да спасят света този път.
И докато житото смърдеше до небесата,
гладните бяха застреляни.
Песен за заслепеното човечество, което иска да се предреши, но не може. Така, както не успява да се предреши в измислената история за несъществуващата Астория.
Зойфер не е особено познат в България. Единствената книга с негови пиеси, публикувана на български, Валерия намира случайно в библиотеката на НАТФИЗ. "Стоеше на едно бюро с бележка "Не пипай". Там има такава практика, когато четеш книга и не си я прочел докрай, а искаш никой да не ти я пипа, слагаш бележчица."
Погледът на Валерия е привлечен не само от предупреждението, но и от заглавието "От Рая до края на света". До финалната дестинация на Зойфер се стига с въображение, твърди режисьорката и дава поредния пример за пиеса, в която през 30-те години на миналия век са пътували с машина на времето.
Навлизаме още по-дълбокото във въображението на Валерия, за да разберем можеше ли "Астория" да е куклена пиеса, след като е направена от куклени актьори?
"Има много куклени похвати, ластиците оживяват с въображението на тези актьори. Няма да крия, имам пристрастие към куклените и режисьори, и актьори, защото имат различно въображение от драматичните. Драматичните имат друга сила, но при куклените има огромно въображение, те много добре боравят с предмети. За мен "Астория" не е куклена постановка. Не знам дали бих се справила с това да е изцяло куклена, защото това е друга материя, но пък не се знае, след години може да поставя пак "Астория" с кукли, ще е интересно."
Във всички текстове на Зойфер има много персонажи, които Валерия разпределя на не чак толкова много актьори. Казва, че са съвестни и отдадени. "Самите те не очакваха какъв път ще има "Астория", защото си беше учебна работа в НАТФИЗ, после стана проект, той пък взе, че се спечели, и бях изненадана, те също, приятно, разбира се, че тази наша проба се превърна в цял спектакъл. Те наистина са много, много любопитни и много отворени да пробват нови неща. Когато работехме с ластиците, имаше много репетиции, които бяха забавни, някои от тях обаче въобще не бяха успешни."
Репетициите са вечер, от 22.00 ч. "Имаше и малко алкохол, но колкото да се стоплим. Не беше люта зима, но все пак си беше доста хладно. Бяха наистина големи приключения. Тогава ми се струваше много предизвикателно, на моменти пухтях, мучах, не ми беше забавно заради всичките несгоди в процеса, защото не беше по мед и масло. И вечер репетирахме, и трудно се съчетаваха графиците, и парите не стигаха, като всички проекти на млади хора. Оказа се, че трябва по-често да си говорим с независимите артисти, за да се потупаме леко и да кажем: "И при нас е толкова объркано, и при нас е толкова хаотично. Спокойно, не си само ти"."
С дружни усилия екипът на "Астория" стига до катарзис на сцената. "Има надежда, защото млад човек го е написал, млади хора го играят, млад човек го поставя. Това, което искаме хората да си помислят, е, че трябва да имаме критична позиция, да сме с широко отворени очи."
Валерия се занимава с театър от тийнейджърските години. Майка ѝ я води в Младежкия дом в Пазарджик. Там е трупата "Приятели". Оттогава ѝ остават няколко истински приятелства, любовта към изкуството и прякорът Лира. Срамежливото момиче си избира бъдещ път и така 16 години по-късно продължава да върви по него в професия, която изисква голямо посвещаване.
След "Астория" Валерия планира следващите стъпки. "Вече имам драматизация на "Пипи Дългото чорапче", но се надявам за 80-годишнината на Габровския театър, която съвпада с 80-годишнината от издаването на "Пипи Дългото чорапче", да изскочи мечка" ("мечки" в театъра казват на големите актьори на сцена, заради които зрителите често посещават спектаклите).
Празникът е догодина, а прочитът на Валерия е номиниран в конкурса на ямболския театър за драматизация. "Имам късмет, че успявам да се запозная с достатъчно хора в кратък период от време, което е благословия, защото е важно да познаваш правилните хора в правилното време. (...) Ние така си лекуваме творческите кризи един на друг."
Как в трупата на "Астория" мечтаят да се превърнат от мечета в големи мечки стръвници чуйте в звуковия файл.
Снимки от постановката и репетициите: Сдружение "Транзит"
Снимки в студиото на "Хоризонт": Лора Търколева
