"Това е много малък хербариум, между 15 000 и 20 000 вида. Има с над милион и половина образци. Цяла сграда – само хербариум. Ние сме още малки, скромни". Така ботаникът гл. ас. д-р Сълза Палпурина описва хербариума на Националния природонаучен музей в предаването "Изотопия", докато показва експонатите, скрити за посетителите, но грижливо опазени в мазето на музея.
От две години научната институция е възстановила мястото. В хербариум се съхраняват колекции от растения, гъби, мъхове и лишеи, обяснява Сълза. Именно усмихнатото момиче с наглед тъжно име е изотопският водач в тайния свят на изумителната флора.
Амбициите на Сълза Палпурина и колегите ѝ са големи, въпреки размерите на колекцията, над която работят. Всичко трябва да се подреди и категоризира, за да е ясно кой, кога, къде какви растения е събирал. Преглеждат се папка по папка и се монтират, ако вече не са монтирани.
Каква е разликата между монтирани и немонтирани растения?
На терен ботаниците изкопават растения и ги внасят в колекциите. В миналото не е било лесно. Някога хората са описвали така цели местности. "Част от работата ни е много детективска", обяснява Сълза, докато разгръща в. "Черноморски фар" от 26.04.1989 г. Между страниците на броя, някога през август същата година, ботаник е запазил цвете от Балчик.
Понякога в хербариум може просто да разгледаш старите вестници, "това е друга епоха за някои от нас", казва младият учен. И въпреки другостта, сякаш нищо не се е променило – "Необходим е полезен парламентарен диалог", четем в текста отпреди 35 години. Но да се върнем към ботаниката.
Растенията се събират от учените, когато нямат достатъчно силни лупи на терен или когато искат да сравнят вида с други в хербариумите у дома и по света. "Тогава ботаникът гледа да изсуши растението така, че да е естетически добре, но най-вече да се видят необходимите белези: цветовете от двете страни, листата. Най-хубавите изсушени растения са тези, които веднага са сложени във вестници."
Не всички откъснати растения остават в официалните колекции. Това са късметлиите с престижна съдба, шегува се Сълза. Поне половината остават непрестижни научни мъченици, погинали и забравени извън хербариумите.
Победителите, както знаете от ABBA, взимат всичко, тоест получават каталожен номер. Оказва се, той е особено важен. Всичко под номер се дигитализира, а най-ценните растения се снимат и стават достояние на хората по цялата планета в специализирани платформи, посветени на биоразнообразието по света.
В глобални бази данни можем да намерим растителни роднини от различни точки, как и защо виреят на местата, на които са открити. Колкото повече информация има, толкова по-добри анализи правят учените.
Кой е най-старият екземпляр в хербариума на Природонаучния музей в София?
Събран е през 30-те години на миналия век и в музея предполагат, че е част от учебен хербарий на студент. "Георги Марков беше и си говорихме с директора, че трябва да е бил авторът на първата книга за бозайници в България", твърди Сълза.
87-годишният дядо е шоп и е абсолютен младеж в сравнение с колегите в световни хербариуми. Иначе в колекцията има и руски лишеи от 1908 г.
Много е важно при какви условия ще се съхранява събраното, най-вече в отсъствието на светлина. Растенията трябва да опазят както целостта и цветовете си, така и да не бъдат нападнати от вредители, а такива в хербариумите се намират.
Някога дори се е пръскало с препарати, ползвани в концлагери. До днес има хербариуми, които си служат с въпросните химикали (примерът на Сълза е от Бърно, където е била докторант), но винаги има предупреждения кога хората могат да работят в помещенията и кога не.
"При нас не го правим, опитваме най-щадящото, просто замразяваме във фризер растението, цялото, както си е във вестника или монтирано."
Част от някогашните пестициди унищожавали ДНК-то на растенията, но вече не се ползват такива, за да не се губи ценна научна информация.
Ако в предишни предавания сме ви разказвали за ентомоложките интереси на царското семейство, разбирайте – любовта към разни буболечки, не се съмнявайте, че владетелите ни от първата половина на ХХ век са се вълнували и от флората.
"Цар Борис III е дал от личните си средства да се закупят всички любителски хербарии, по това време са били любителски хербариите в България. Историята е, че със златни левове е платил на един много известен учител Иван Урумов. Най-голямата колекция била негова, изкупил всичко."
В онези времена музеят бил самостоятелен, при социализма колекциите минават към Института по ботаника на БАН, където – след обогатяване с годините – видовете са 250 000.
С необикновените усилия на т. нар. обикновени дарители е създаден първият български хербариум, подчертава Сълза.
А може ли днес да дарим растения, за да помогнем на музея?
"Гледаме да не поощряваме хората да скубят каквото и да било, защото се опасяваме, че ще изскубят някое рядко растение."
Но, разбира се, можете да ползвате съвременните мобилни приложения, в които да качите снимка на растението, да разберете какво е и дали е защитено. Автоматично ще получите координатите на мястото, можете да предположите какво е пред вас и да изчакате компетентно мнение. Понякога се завихрят и дискусии за вида на находката. Сълза препоръчва платформата iNaturalist на National Geographic.
Може да се развълнувате не само от висшите растения. Лихенолози са учените, които изследват единствено лишеи. В Природонаучния музей се пази колекция с образци от Гренландия и Исландия на Божана Железова, първата жена лихенолог в България.
Лишеите можете да наричате и лихенизирани гъби, защото "лишеят е симбиоза между два организма, единият е гъба, а другият водорасло, като водораслото фотосинтезира и дава енергия. Казват, че лишеят е първата ферма, защото гъбата в него прави структурката, парник, в който водораслите произвеждат и изхранват целия организъм."
Според някои това е полезно сътрудничество, според други водораслото не е особено щастливо. "Гъбите в лишеите никой не е намирал в свободно състояние, а водораслите – да."
И все пак как нахалните гъби правят от лишеите свръхсъщества?
"Пазят ги от слънчеви лъчи, от прекомерно изсъхване, създават им оптимална структура, така че да хващат максимално светлина, обаче ги доят. Плащат си данък водораслите в тази симбиоза, за сметка на това могат да растат и на много по-екстремни местообитания например в Антарктида, свободно си живеят в полярни условия. Те са последните организми, които остават. Правят се експерименти: две седмици са оцелели в орбита, като се върнат на Земята, могат да продължат да фотосинтезират. Целият организъм се съживява, рехидрира се, защото изсъхва. Това е тяхното свойство, че могат абсолютно да изсъхнат до нула, след това да поемат вода и пак да си възстановят функциите. Представете си да бъдете мумицифирани и пак да се съживите."
Оказва се, лишеите са доста богоугодни, възкръсвайки за нов живот. А дали и други растения имат техните суперсили?
"Родопският силивряк, Haberlea rhodopensis, но не е единственият. Легендата гласи, май не е легенда, че когато са открили това му свойство, като са искали от чужди ботанически градини в Европа и по света екземпляри, са им изпращали изсушени, да си ги полеят, да си тръгнат пак и да си ги посадят. Толкова добре се възстановява след изсушаване! Мисля, че даже след 50 години в изсушено състояние може да се възстанови. Наричат тези растения "възкръсващи". В природата изсъхват и после като дойде дъждовният период, пак си подемат", разказва Сълза.
Родопската ни гордост обаче не вирее в сухи и пустинни земи.
"Явно е начин да оцелее, понеже е терциерен реликт", обяснява ботаникът. Терциерът е времето от смъртта на динозаврите до началото на последния ледников период. Всяко заледяване е свързано и със засушаване на климата, освен застудяване, казва Сълза.
С нея разсъждаваме дали актуалните тези дни растения, част от библейските разкази за Цветница и Великден, като палмите и тръните, са такива, каквито са били преди 2000 години. Според нея – да:
"Еволюцията тече бавно. Трябва да стане голямо изменение в генетичния материал и в процесите, които селектират вида, за да се промени, но, от друга страна, човекът много ускорява тези процеси."
Хората забързват естествения ход на растителното време. В природата селективните процеси са много по-хаотични, допълва Сълза. Човеците променяме не само растенията, а и местообитанията им. Ето какво се случва с жителите на торфищата заради климатичните промени:
"Растенията там са много интересни. Това е среда, много бедна на хранителни вещества, влажна, с малко кислород в по-долните слоеве. Растенията са с много специфични приспособления, примерно насекомоядни са."
Насекомоядни има и у нас. Росянката яде каквото долети. "Каквото долети е правилно, защото имаме и насекомоядни по блатата. Те си хапват ракообразни, затова някои им казват месоядни или хищни."
Хората застрашават месоядните, защото унищожават домовете им.
"Едно време не са били фенове на блатата. Първо, заради комари са ги източили. Второ, понеже е неоползотворена земя." Подобни земи са подходящи за обработка само в първите няколко години след източването, след това се засоляват, предупреждава Сълза.
Месоядните ли са най-гладни? Кои растения са на диета и кои преяждат?
"Преяждат тези, свикнали да са винаги в богата среда. Ще ги познаете по това, че развиват голяма биомаса, защото знаят, че няма да бъдат ограничени. Не бързат да цъфтят: "О, аз съм добре, имам достатъчно храна, имам лукса да си позволя да ставам голям, да си дебелея и да измествам другите." Тези растения имат друг проблем. "А, съседът ми, ако яде повече, ще ме засенчи, ще ме скрие от слънцето. Я да порасна първи." Растенията, които гладуват постоянно и не им идва лесно храничката, са много по-малки по размер."
А има ли хитреци? Според Сълза това са адаптивните растения. Като тези, които виреят във варовити почви:
"На пръв поглед варовита почва звучи супер. Там има много елементи: калций, фосфор, всичко. Обаче се оказва, че фосфорът във варовитите почви е в свързана форма. Той не се разтваря във водата, но растенията с коренчетата могат да поемат само това, което се разтвори във водата, в коктейлче. Като не става на коктейл – край, те се изхитряват. Пускат през корените киселини, с които да разтворят фосфора, за да си го вземат. Това е инвестиция, всичко в природата е взимане-даване. След като инвестират енергия, за да получат киселина, губят друго."
Очевидно растенията правят временни или постоянни съюзи или пък воюват помежду си. Какво правят най-разпространените на планетата, като орхидеите, за да са №1?
Работят в екип с насекомите, за да ги опрашват и пренасят семената. Има всякакви примери, които, най-общо, учените наричат диверсификация. Различни, почти военни тактики за разпространение на семената.
Някои, разказва Сълза, сами изстрелват семената си надалеч. Такива са теменужките, които попадат в групата на балистохорните. Теменужките стрелят на сантиметри, но в природата има растения, чийто мерник надхвърля метри.
"Има видове, при които при семенцата се образуват вкуснички придатъци, много привличат мравките. Използват мравки да ги вземат и занесат. Всичко, което ни се лепи по коси, дрехи, е приспособление на растенията. Те са фиксирани, за да отидат надалече, да се заселят, да избягат от условията, имат нужда някой да им помогне."
Как растат семената, пренесени по един или друг начин?
Пак се връщаме при хитрите орхидеи с твърде малки и леки семенца: "за да пораснат, имат нужда от гъба, която живее в земята."
И ако продължим с асоциациите с хората, не забравяйте – растенията ни водят с много гърди напред, защото някои от тях могат да се самоопрашат. Обаче, отбелязва Сълза, растенията избягват самоопрашването, защото "генетичното разнообразие също е важно. То подсигурява в момента, в който настъпи изменение в околната среда, поне част от твоите индивиди да оцелеят. Ако всички сте еднакви и сте приспособени към определени условия и настъпи промяна, всички умирате."
За да не мислите, че флората бъка от агресори, използвачи, хитреци, стрелци и автоеротици, ето как Сълза си представя растителния еквивалент на Майка Тереза:
"Напоследък е нашумяла база данни, в която можеш да провериш кой вид с колко други видове взаимодейства и по какъв начин. Според мен това растение би било такова, че като подбереш всички, които се хранят на него, паразитират на него, ядат го супер много и въпреки това оцелява, може би то ще се класифицира."
Винаги трябва да мислим за веригата, от която растението е част, напомня Сълза, с която обсъждаме и зелените бегълци, променили ековеригите тук и там.
Например странджанските мигранти в Англия. Странджанската зеленика се чувства отлично на Острова. Точно като в родния си дом – обърнатата наопаки планина. Наопаки, защото обикновено първо е сухолюбивият дъбов пояс, после идва буковият и най-отговоре са иглолистните, но в Странджа (заради Черно море) има температурни инверсии и всъщност най-студено и влажно е ниско долу.
Подивял беглец е и люлякът в Чехия. Балканският ендемит (среща се само на нашия полуостров) е пренесен при чехите с декоративни цели.
Затова хората трябва да мислят какво къде пренасят, предупреждава Сълза.
Различни видове стават инвазивни в местообитания, чието равновесие вече е разрушено. Например хората са разкопали земята и са отнели естествената ѝ растителност. "Гола почва, богата на хранителни вещества, само чака някой да я засее." Обикновено печели първият. Така се оказва, че в полите на Витоша вирее инвазивно японско растение. Има хора, които все не харесват естествената среда и искат да я "подобрят":
"Примерът сега е с бамбука, явно той е новото модерно. Гледам, че много засаждат бамбук. Той е трева, колкото и странно да изглежда, само че на много места подивява. Последно гледах в Беласица го засадили към параклисче в гората, но излязъл извън пределите, тръгнал по една река нагоре. Шегувах се наскоро, че за биологичен контрол сигурно ще вкараме панди. Знам, че и между съседи се влошават отношенията, защото единият си насадил бамбук до оградата, а той много лесно може да мине под оградата и да отиде у съседа. Ако съседът не иска бамбук, какво правим?", уместно пита ботаникът.
Невинаги местните растения губят битката с пришълците, но със сигурност са застрашени от тях. Ако хората не се намесят, ново растение трудно може да бъде успешен пришълец. Сълза обаче има слабост към растения, които са навсякъде – житните.
И заради тях тя пази топли спомени от теренните си проучвания в Казахстан.
"Но дори житните имат лимит, колкото и да са устойчиви на голям студ през зимата и на големи жеги през лятото. Повечето от тяхната биомаса е под земята, в корените. Това е, което образува чернозема, тази полуразградена растителна маса от тревния чим. Бяхме в полупустинната част. Пустинните степи са плодородни части. Където и да погледнеш, всичко е равно. Целият хоризонт е просто черта, все едно си сред море от трева. Беше впечатляващо.
Там изследвахме ефекта на пашата върху растителните съобщества. Става сравнително лесно понеже знаем: където има източник на вода, обикновено е ферма, животните пасат. Колкото са по-близо до фермата, толкова по-интензивна е пашата, колкото повече се отдалечаваш, казват му градиент на пашата, намалява. Гледахме как се изменя градиентът. Беше много интересно преживяване. Тогава си казах, че повече никога няма да се оплаквам за България, защото в Казахстан има много бедни места."
От всички любимци в семействата към странните семейства… Отровната беладона се родее с картофите, доматите и патладжаните, за които си мислим, че не са отровни.
"Е, как?! Соланинът е в картофа! Нали затова не ядем зелени картофи. Той се натрупва. Когато човек види зелен картоф, знае, че е натрупан соланин, отровен токсин. Всички растения от това семейство са отровни." Просто съдържат различни отровни коктейли в различни количества. Мислете му на следващата порция пържени картофи.
За да завършим разказа си, със Сълза се качваме от мазето към тавана, където е работното ѝ бюро. Между другото, бюрото на княгиня Мария Луиза.
Покатерихме се, за да видим как студенти от фармацевтичен факултет монтират растения от хербариума като част от практиката си в музея. И, разбира се, да прецъкаме глобалната растителна платформа, с която Сълза работи.
Данните от музейния хербариум се събират под името на Борис Ахтаров, работил в хербариума още по царско време, главен уредник на Ботаническия отдел в Природонаучния музей от 1947 г. до 1950 г. За момента записите на музея са близо 12 000. Информацията може да се ползва както от учени, така и от всеки един от нас. Освен свободни данни за висши растения и лишеи, има и мониторинг на животните, убити от коли в Кресненското дефиле. "Животът на всяка научна колекция завършва в интернет", казва Сълза.
С нея имаме и своеобразен поздрав към редовните слушатели на "Изотопия", който отново ни връща в миналото:
"В историческа колекция с растения от дадено място, събирани много време назад, някой може да използва материал от растението и да види кои изотопи в атмосферата са преобладавали тогава."
Защото миналото казва твърде много за настоящето и бъдещето. Изотопите също.
На тавана се пазят и стари научни журнали отпреди десетилетия. Четем статии от 1937 г. за споменатия Иван Урумов, учителя от Ловеч, хербаризирал много растения, откупени от царя. На Урумов са кръстени немалко видове. Има си например лале.
От черно-белите фотографии гледат елегантни мъже в костюми, събирали растенията в половинметрови тубуси със странични капаци. "Тези хора са били читанки страхотни, с толкова неща са се занимавали, като просветители са действали. Това са години, в които тепърва прохождаме, пращаме ботаници в чужбина да се учат при най-добрите, връщат се тук, за да върнат обратно знанието."
"Страхотни времена", заключава ботаникът Сълза Палпурина. Хората като нея на тавана и в мазето на Националния природонаучен музей сами се наричат спасители на всичко старо, докато създават новините в науката.
Цялата история за някои от най-страхотните растения и учените, които ги изследват, чуйте в звуковия файл.
Снимки: Лора Търколева
Изображения: Pixabay.com, както и генерирани с Midjourney по описания на Лора Търколева
