Когато потърсих по телефона професор Валентин Старчев, за това интервю, навън валеше пороен дъжд. Облаците се бунтуваха, а отронените от дърветата листи странно танцуваха. Такова есенно време отключва депресии, според наблюденията на психолозите, но това не засяга хората на изкуството, може би защото те имат свое тълкувание за стихиите. "Чувствам се много добре, в такава обстановка природата да е заедно с мен", отговори професорът и продължи с уточнението, че "тези дни бяха много напрегнати, във връзка с това, че през август навърших 85 години и по този повод направих изложба в Музей-галерия "Анел".

„С тази изложба отбелязваме една 85 годишнина на един бележит и значим български творец-професор Валентин Старчев. Осемдесет и пет години е един дълъг, ползотворен творчески и житейски път. Осемдесет и пет години са мост между няколко епохи, между започването на Първото държавно рисувално училище през далечната 1896 година, през епохата на зрелия социализъм и стига до наши дни. Това е мост, който свързва класиците на няколко поколения.” Думите са казани от  създателят на галерията Ангел Симеонов при откриването на изложбата.

Кураторът професор Аксиния Джурова е дописала продължението на вълнуващата среща с думите:„Всяко време се изразява и себеизразява чрез изкуството. Тоест изкуството е паметта на времето, то носи времето в себе си. Какво е останало от миналото на света – пирамиди, храмове, скални рисунки, архитектурни обекти и т.н. Валентин Старчев е белязал времето със своите творби от 60-те години до днес. Житейският му и творчески път обхваща един огромен диапазон от големия успех до краха, да види пред очите си разрушаване на това, което е създал.”

Явно думите от приятелите, колегите и почитателите на професор Старчев не бяха заглъхнали, защото интонацията му издаваше радостно вълнение: "Тези мои 85 години са пълни с най-различни пътеки. Те се пресичаха образно казано в пространството. За мен най-важни са последните 60-65 години, които прекарах в ателието си. Занимавайки се със скулптура, рисуване, поръчки, работа, и трябва да призная, че това ми даваше импулс за работа. В цялото си творчество имам много светли и красиви мигове. Когато човек види направената работа, получи обществена оценка, похвала от приятели и колеги. Но едновременно с това получава и удари под кръста. Паметникът 1300 години България беше върха на страданието ми. Направих го с много любов. Работих по 16 часа в ателието си. Там имаше пет бронзови фигури по 8 метра, но някой "светъл" ум реши и го събори, затова казвам, че в живота има светлина, но и много страдание."

Повече уроци или удари е получил от Съдбата професор Старчев? Успя ли да прости на "новите варвари" разрушили паметника 1300 години България? Кое му дава импулс за работа? Как разпределят работата в ателието си баща и син Старчеви? И откъде идва фамилното им име? Отговорите на тези и други въпроси чуйте в прикачения звуков файл: