Стара Загора може да се гордее с много имена, посветили себе си на Отечеството – дали живота си за свободата и подчинили дейността си на просперитета ни като народ. Днес, много от тези имена са забравени или останали незаслужено неизвестни за днешните поколения.

 Едно от тях е това на Зюмбюла Попстефанова, която спокойно може да бъде наречена „старозагорската Райна Княгиня“. Колко от нас знаят коя е тя и какво е сторила за България?

 „Родена е на 6.08.1857 г. в семейството на хаджи Васила Желязкова и отец Стефан Колчев в Стара Загора. Васил Левски се сприятелил с баща й и станал кум на родителите й през 1856 г., а по-късно и неин кръстник. Близките връзки на семейството й с Апостола и с местния революционен комитет повлияли на възпитанието й и мирогледа", разказва спомените на будната старозагорка Веселина Тракова. Те се пазят в Държавен архив – Стара Загора, като „Частични постъпления за живота и дейността на Зюмбюля Попстефанова“  под номер 592.

  Тя била съученичка с Райна Попгеоргиева в девическото училище на Теофано Попова, двете стават близки и остават приятелки за цял живот. След завършване на старозагорското школо поемат по един и същи път – Райна Попгеоргиева става даскалица в родното Панагюрище, а Зюмбюля  в Клисура. Заклела се във вярност на народното дело, тя получава заръката на местния революционен комитет да ушие знамето на клисурските въстаници. На 20-ти април предава копринения байрак на председателя Никола Караджов с думите „Да живее свободата! Да живее България!“ 

 На следващата година при отстъплението на руските войски и опожаряването на Стара Загора, турците посичат баща й , а Зюмбюля и семейството й стигат пеша до с. Турия, където доживяват Свободата.

 След Освобождението се омъжва за  Георги Стоянов от с. Колена, раждат им се две дъщери. По-малката, Райна почива на 8 години. Скоро се споминал и съпругът й. Останала с първородната – Стефания , тя отново учителства в Стара Загора, Казанлък, с. Пандаклий / Ямболско/, Казанлък,  Мъглиж и в дома за сираци „Теофано Попова“…

  До края на дните си будната старозагорка, въпреки влошеното си зрение, не спирала да чете. Често казвала: „Не мога да не чета! За мен книгата е другар, а четенето – храна!“

 След 1919 г. когато загубила едно след друго дъщеря си и зет си, остава със своя внук Петко Глътников до смъртта си на 21.06.1930 г.