Кара Танас е роден в началото на 19-ти век в село Катунище община Котел. И днес в двора на църквата в Катунище могат да се видят надгробните плочи на някои от наследниците на този виден българин, а родната му къща е запазена и до днес. Кара Танас е роден някъде между 1888 -1890 г.  Точната година и пълното име на този смел и отдаден на името и честта българска хайдутин не са известни, защото църквата в Катунище е била опожарена и всички църковни книги и кондики са изгорели. 

 "Наричали го "кара Танас", което значи страшен, а не черен, какъвто е буквалният превод от турски. Защото не ебил черен, а  бил страшилище за турците Имал сравнително малка дружина от около десетина души, но впечатляващото е, че хайдутуват повече от десет години и не загубил нито един хайдутин! Всички били облечени в едни и същи дрехи и оръжие, с което  напомнят за стегната и добре организирана военна част.", разказва за него Георги Радулов от Сдружение "Хайдути". Периметърът на действия на неговата дружина бил доста голям, Стара планина, югоизточна България, а според Панайот Хитов и Влашко. Заради подвизите и славата, която придобили Кара Танас и смелчаците му, османците казвали "Катунище е село от осем къщи с девет хайдутина"!

По време на Руско-Османската война от 1828/1829, Кара Танас и хората му заедно с дружината на Генчо Къргов(Генчо войвода) помагат на руснаците и водят успешни боеве срещу неприятеля.

В запазените народни песни и предания се говори, че в младостта си буйният и смел Кара Танас оре бащините си ниви с рало, на което е закачено винаги шишането му. Веднъж, докато работи на полето османлия стреля по него от засада. Куршумът обаче засяда в дебелия му силяхлък. Кара Танас го извадил, натъпкал го в зареденото шишане и стрелял по неприятеля с думите " На ти куршума амуджа(чичо)!".  След това хукнал след ошашавения османлия и го убил.

На войводата има посветени няколко народни песни, като една от тях е записана от Панайот Хитов в книгата му "Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някой български стари и нови войводи", а други две намерих в една книга посветена изцяло на хайдушките песни.

  Не се знае много за  наследниците му. Негов потомък е Пенчо Атанасов от Добрич, който започнал да си изкарва прехната още 123-годишен като бедно ратайче в турски чифлик. Благодарение на своята работливост, твърдост и ум, станал един от най-богатите хора в цяла Северна и Южна Добруджа. "Освен земи имал и фурна, от която за Великден излизали топли козунаци и хляб, които раздавал на бедните. И за тази негова доброта и човещина днес се пази като крилата фраза възклицанието "Аз да не съм Кьор Пенчо да раздавам!" / защото като малък ослепял с едното око./", завършва своя разказ Георги Радулов.