Село Ловец е на 20 км от общинския център Стара Загора. Съществуват данни, че живот тук е имало от праисторическо време.

  Докато чакам да стане време за срещата ми с кметския наместник  Недялка Янкова на пустия селски площад, вниманието ми привлича красивата и величествена сграда на селската църква, чийто кръст е наклонен, мазилката  и част от корнизите по прозорците и купола са частично увредени, стъклата са замазани… Тази гледка удря право в сърцето!

 Иззад завоя пристига почти спортно облечена жена на велосипед, с която разменихме поздрави за „добро утро!“ и разбрах, че това е г-жа Янкова. Ведрото й излъчване и усмивка бързо скъсяват дистанцията. Оказва се, че с усмивка, разбиране и желание да подкрепи всеки,  общува с жителите на селото.

  При влизането в сградата на кметството, в чийто двор са подредени добре гледани цветя, госпожа Янкова показва паметната плоча в ляво от входа с имената на всички жители на с. Ловец, които са загинали в двете Балкански войни, в Първата и Втората световна войни.

  Започваме разговора с кметския наместник на селото, което по време на османското робство се е казвало Авджи Дуванджии, което означава „ловци-соколи“, защото българите, заселили се около турския чифлик се занимавали с обучението на соколи за лов. След Освобождението селото било преименувано и до  1950 г. се казвало Ловеч, но след това последната буква била поправена и селото става Ловец.

 Връщайки се в спомените си, Недялка Янкова разказва, че живяла до 7 годишна възраст в селото, когато било живо и многолюдно – с над 1 000 жители. Хората работели по полята, в зеленчуковите градини, гледали крави и овце, били задружни и се подкрепяли… После се преместили със семейството й в Стара Загора. Но всяка седмица се прибирали от града. А днес трудно можеш да срещнеш някого на площада. За съжаление някогашното училище с три големи стаи и салон, с камбана, която биели с брат й и  другите деца, докато тичали да се крият в мазето му и да се катерят по покрива или да ритат топката в двора – отдавна не съществува, дори като сграда. Не съществува и здравата му каменна ограда, а църквата „Св. Рождество Богородично“отдавна е затворила врати, с тъжно наклонен кръст…

  „Не ми се иска ,този храм построен с доброволния труд от всяка къща в селото и с дарения, да си отиде с възрастните хора, които останаха малко и заради нашето безразличие…", казва кметицата.

  Писала писма и жалби до всички институции за спасяването на църквата  и вярва, че ще я спасят с общи усилия. "Също като бялата лястовица в Йовковия разказ „По жицата“ , надежда за това ми дава една малка бяла птица! Бялата забулена сова, която създаде свое семейство под купола на Божия храм тази пролет, за мен е знак, че можем да го запазим и да му вдъхнем живот! Защото, какво сме ако нямаме вяра и надежда, ако не вярваме в доброто у човека? Вярвам, че с църквата ще съживим и село Ловец…Трябва да оставим нещо на тези след нас!“,  сподели с оптимизъм и надежда мечтата си Недялка Янкова.

  С тази надежда е направила и красивия детски кът в паркчето до кметството и до обновения пенсионерски клуб...