„Аларма” представя избрани сцени от 25-ия рожден ден на фестивала „Друга годба” в Любляна

Каква е ролята на жените в създаването на Буркина Фасо? Кой е Сократ на френския политически хип-хоп? Защо буквално всеки втори словенец е луд по етиопската музика? Каква е връзката между малийската певица Уму Сангаре и китайската автомобилна индустрия? Как звучи поезията на Жак Брел в превод на словенски?... Навярно всеки от тези въпроси има своя еднозначен, едностранчив и в крайна сметка скучен отговор в Уикипедия. Навярно всяка голяма битка, всяко голямо състезание се нуждае от именно такива еднозначни, едностранчиви, кратки и ясни… и в крайна сметка скучни отговори. Но ние, както винаги, и тук ще застъпим еретичната теза, че не всичко в този живот е битка и състезание. И че никой не е умрял от преживяването на хубавата музика от първо лице единствено число.
В този текст, който се явява втора серия от нашата словенска фестивална трилогия (виж първата, посветена на „Джаз Церкно” и третата за джаз фестивала в Любляна), не е задължително и всичките тези въпроси да получат отговорите си. На някои от тях ще бъде отговорено в хода на повествованието, на други не, защото обикновено така става и в реалния живот, който, пак ще подчертаем (с риск да ви досадим), е много по-неведом от „Минута е много” или „Стани богат”. Та така: отправяме се на нашето дълго пътешествие „около деня в осемдесет свята” (или в много повече) с думите на Виктор Деме от Буркина Фасо, че в родината му днес се произвеждат толкова много черни пластики, че няма как човек да мине по улицата, без на всяка крачка да се спъне в тях, и че денят, в който страната ще се напълни с толкова много черни пластики, че да не остане никаква обработваема земя, е съвсем близо. Започваме с китариста и поета Деме не само формално - защото тази година той откри „Друга годба”, - а защото дори само при кратко проследяване на историята му можем да очертаем и основните параметри на фестивала.
Виктор Деме с характерния си китарен и певчески стил и с подчертано политическите си текстове на езика джула е герой на нощния клубен живот в Угадугу, Бобо-Диуласо и Абиджан вече трето десетилетие (от определен етап нататък - и като член на ръководения от Абдулайе Диабате Super Mande Orchestra). Музиката му е достатъчно добре позната не само в Буркина Фасо и Кот Д’Ивоар, но и в целия регион. Но дебютният му албум излиза едва сега - позната история, когато се касае за музикален феномен, идващ от земи, където звукозаписът и шоубизнесът не са основен поминък на населението. Всъщност - и това може да се промени: ако сравним историята на Деме с тази на Али Фарка Туре, да речем, забелязваме че тук европейските продуценти (Chapa Blues Records в случая) са отишли още по-далеч – не просто построяват студио близо до родния дом на музиканта, но и някои от тях трайно се заселват в Африка. Дебютният албум на Виктор Деме е посветен на ролята на жените в Буркина Фасо, „изградили тази страна със собствените си ръце”, но и на ежедневния живот, на онази африканска съвременност, която няма как да опознаем от средствата за масова информация, заети в прекомерна степен със затвърждаването на клишетата за Черния континент… Защо разказваме всичко това? Ами, навярно, за да стане ясно още в началото, че
 
„Друга годба” съвсем не е уърлд мюзик фестивал
 Или по-право казано: че макар групите и музикантите, създаващи облика на фестивала, най-често да идват от земи, които пренебрежително наричаме „Третия свят”, фокусът съвсем не е екзотиката, а специфичното, оригиналното, авторското, другото. Това проличава веднага при ситуирането му в словенска фестивална среда. Защото колкото и широкоскроени да са повечето фестивали за джаз, фолк, рокендрол и нова музика в Словения, все пак и „Иззвен”, и джаз фестивала в Любляна, и „Саета”, и „Джаз Церкно” спазват определени жанрови насоки и колкото и радикални да са съответните изключения в програмата на който и да е от тях, те си остават изключения. А при „Друга годба” сякаш правилото при селекция е да бъдат търсени изключенията - тези групи и музиканти, които, по думите на фестивалния директор Сречко Мех, се осъществяват именно на границата, на ръба между два или повече жанра и никога не биха могли да бъдат категорично зачислени към определена „чиста” жанрова категория. Така на „Друга годба” мандингски блус концерт може да бъде следван от тувински фрий джаз и после – от театрална обработка на песните на Жак Брел или на Каетано Велосо; или от хип-хоп кабаре, или от афробийт, или от пънк на амхарски, или от отоманска камерна музика… Единственият сходен за нашия регион фестивал навярно е скопският „Оффест”, но, разбира се, в много по-малки мащаби.
„Друга годба” започва съществуването си преди четвърт век, още в рамките на тогавашната югофедерация, под името „Дни на различната музика”, а като преломен момент в историята на фестивала можем да назовем годините 1993-94, когато, поет от вещите и опитни ръце на Богдан Бенигар (настоящ музикален директор на джаз фестивала в Любляна и на „Цанкарьев дом”), фестивалът става наистина водеща международна институция. Към днешна дата организаторите могат да се гордеят с повече от 300 концерта за цялата история на фестивала и с положително процентово съотношение на приходите - 60% от продадени билети на 40 от Министерството на културата, града Любляна, официалния авиопревозвач и „Цанкарьев дом” (от няколко години насам - с копродуцентска роля). В настоящия си формат „Друга годба” може да си позволи продължителност и до над десет, и то непоредни дни, като основните локации из Любляна постепенно се увеличават - (традиционно) откритият театър „Крижанке”; „Цанкарев дом” (тук трябва да отбележим щастливите пресичания със сравнително новата, но изключително амбициозна и майсторски проектирана - жанрово и във времето - клубна инициатива на Богдан Бенигар „Цанкарьеви вторници”); отскоро и „Гала Хала”, един от големите клубове в независимия ъндърграунд комплекс „Метелкова”… Какво още? Ами да: от няколко години фестивалът си има и собствен издателски лейбъл (DruGod), фокусиран върху съвременната словенска етно, е, нека я наречем, прескачайки жанровите условности прогресив-етно сцена: Брина, Bossa De Novo и пр. Традиционните медийни партньорства? Не ги търсете на официално ниво, няма какво да се заблуждаваме – както навсякъде по света, така и в Словения мейнстрийм медиите предпочитат да се занимават с по-ежедневни, по-повърхностни и по-маловажни слоеве на съвременната култура. Но за разлика от други страни по света, в Словения си имат „Радио Студент” – най-старата младежка независима медия в Източна Европа (точно две седмици преди 25-ия юбилей на „Друга годба” радиото отбеляза своята 40-а годишнина). Не само музикално, но и чисто политически, „Радио Студент” (89,3 за Любляна) вече четвърто десетилетие е най-сериозният отпор в словенския ефир срещу всякакви опити и стратегии за масово обезличаване – независимо дали от сталинистки, националистически, неолиберален или МОЛ-ов тип. И фактът, че не само мнозина сериозни журналисти, но и някои водещи фестивални организатори са започнали кариерата си и сътрудничейки на „Радио Студент”, е достатъчно показателен за политическото значение на фестивалната култура в Словения въобще – говорейки за традициите в инакомислието най-вече. Но да се върнем на думите на Виктор Деме за черните пластики в Буркина Фасо, защото те се добра отправна точка за голямата тема за етно-авангарда и етно-кича. Това е основната разлика между „Друга годба” и огромното множество европейски фестивали, залагащи на екзотиката на далечни земи и култури. Сега това навярно би прозвучало като опровержение на едно по-горно твърдение, но:

„Друга годба” все пак е уърлд мюзик фестивал

И всъщност не би имало нищо кичозно и нищо срамно в понятието „уърлд мюзик”, ако всички такива „жанрови” фестивали се правеха по начина, по който се прави „Друга годба”. Верни на Вим вендерсовото си усещане за място, май трябва да отбележим още две основни места на провеждане – ефира на „Радио Студент”, естествено, благодарение на който определени незабравими концерти като този на холандските анархо-пънк рокери The Ex с участието на легендарния етиопски саксофонист Гетатчю Мекурия увеличиха аудиторията си навярно повече от десетократно, и, разбира се - улиците на Любляна - с брас-шествието на „Кар Чеш Брас Бенд” от Церкно, след чийто финал започва и нашият разговор с фестивалният директор Сречко Мех (професионален цигулар и автор на радиопредавания за нова музика) за музиката, която може да се чувства уютно и по рафтовете, и в ефира, и в концертната зала, но най-свойски – в крайна сметка – сред хората.
И „Друга годба”, и Люблянският джаз фестивал в най-силните си години са успявали да изнесат музиката на улицата. Спомням си каква еуфория беше с оркестъра на Сън Ра в началото на 80-те години, когато преди концерта излязоха и започнаха шествието си по „Титова улица”. Това е нещо, което един млад човек, ако го види, ще го запомни за цял живот, сигурен съм. Тогава, макар и да не знаех кой е точно Сън Ра, направо мравки ме полазиха – гледайки един човек вече на преклонна възраст, шестващ по улицата с огромен бенд. То си е направо физическо усещане. И сега – с „Кар Чеш Брас Бенд” ние следваме същата фестивална традиция, която я има навсякъде по света и чиято цел е да изведе на показ, да покаже, че другата, че различната музика също е нещо, което съществува в нашето ежедневие и тя не се познава от толкова много хора просто защото информацията за нея не се тиражира достатъчно.
Което е прекрасно, но повдига и неудобния въпрос за това къде са медиите тогава?
Лично за мен е доста тъжно, че в Любляна няма достатъчно журналисти, които да търсят нещо повече от простата и нищо не казваща информация. Хората масово четат Уикипедия, където пише главно кой е еди кой си, какво е правил, с кого е спал и т.н. Но ако говорим за сериозен задълбочен интерес от чисто музикално и културологично естество, много са малко хората в новинарските среди, които проявяват такъв интерес. Ето, като изключим „Радио Студент” и музикалното списание „Муска”, в Любляна няма нито една медия, която да залага на сериозната музикална рецензия като жанр. Националната телевизия и националното радио изобщо не проявяват интерес да предават пряко концертите ни. Ако се замислиш, странно е че в националната ни телевизия днес няма нито едно предаване – дори едночасово – което да се занимава с нова музика. В националното радио нещата стоят малко по-добре, има добри предавания за джаз и дори концерти, които се организират – но и там интересът сякаш не е достатъчен. И така: оказва се, че можем да разчитаме само на малките независими канали. Сега ще дам за пример концерта на Гетатчю Мекурия и The Ex в „Метелкова”, който, да, имаме го в реално време и на честотата на „Радио Студент”, но имахме техническата възможност да го предаваме и по националната телевизия. Националната телевизия обаче не прояви никакъв интерес – навярно месец, два или година след концерта ще прояви, но не и докато сме имали уникалната възможност да документираме събитието. Парадоксално е, но ето какво се случва: забелязал съм, а и ти си забелязал, както разбрах, че в Любляна има страшно много хора, които слушат етиопска музика от 70-те (която е нещо единствено по рода си в целия свят), хора, които имат вкъщи на оригинални дискове цялата серия Ethiopiques, всичките 24 албума… Ние им докарваме на крака в Любляна една от живите легенди на тази музика. А се оказва, че много хора не са и разбрали за този концерт – просто поради липса на интерес от страна на официалните канали за разпространение на информация. Това е - официалните канали не припознават явно това, което правим като важно, тиражират си своята информация по тертип на Уикипедия и рядко се интересуват от нещо друго. Дори не пускат достатъчно музика, за да достигне тази музика в крайна сметка до слушателите. Защо да пускаме дадена музика като можем просто да изчетем в ефир всичко, което е изписано за нея в интернет.
Оптимист ли си, че нещо в тази сфера може да се промени, или съвсем не?
Промените са нещо крайно трудоемко в наши дни. Спомням си, че когато дойдох в Любляна през 80-те, пънк движението беше много силно, но тази сила много трудно може да бъде поддържана по-дълго време. Днес изживяваме по-скоро колапс – и е много трудно да се създаде някое ново движение, някоя нова сцена - и най-вече: ново отношение у хората.
„Друга годба” обаче продължава на пълни обороти да се опитва…
Да, ако се върнем към първите години на фестивала - аз, разбира се, съм в организацията от доста по-късно – и към пънка, за който споменах, и към популярната музика, която можеше да се чуе тогава навсякъде в Любляна, и към джаза: Люблянският джаз фестивал винаги е имал своите силни традиции… Още първите организатори на „Друга годба” са имали тази идея – да бъде фестивал, който да представя онази „музика на ръба”, която да е различна от всичките тези жанрове, от всичките тези сцени. В началото чисто на организационно ниво „Друга годба” е бил доста неамбициозен проект, много хора са работили просто като доброволци, но на ниво програма – от самото начало, та до ден днешен – винаги е бил това, което виждаш сега: музика между жанровете, музика от далечни и непознати краища на света, представяне на дебютиращи млади групи, които в момента са на първото си голямо европейско турне или на групи с наскоро издаден първи албум и т.н. Ето, тази година имаме Casuarina и Son de la frontera, които, ако продължават да работят на нивото, на което са работили досега, след няколко години навярно ще са сред най-големите имена в своята област – толкова големи, че навярно няма да имаме и бюджет да ги поканим на фестивала.
(Е, това навярно е силно преувеличено, имайки предвид, че не са едно или две големите имена, гостували на „Друга годба” в началото на кариерата си, и след десетилетие или малко повече, идващи отново. Най-пресният пример за това е един от най-красивите женски гласове в съвременната малийска музика – Уму Сангаре – б.а.)
Но нашият разговор завършва с нещо друго – с политическия смисъл н фестивалите. Защото не може току-тъй един 25-и юбилей да бъде открит с концертна вечер, включваща едновременно песни, посветени на правата на жените в Африка (Виктор Деме), политическа поезия на Жак Брел в превод на словенски (дело на известния актьор Бранко Завршан) и социално ангажиран хип-хоп в изпълнение на дипломиран философ и ислямски просветител (Абд Ал Малик)…
Да, тази нишка я има всяка година – кога преднамерено, кога просто поради щастливо стечение на концерти и турнета в едно и също време. Абд Ал Малик, който е ревностен мюсюлманин, но няма нищо общо със западния стереотип за ислямския радикализъм. Той е активист, но не и агитатор. Малик е философ по образование и едновременно с това произхожда от френския хип-хоп и New African Poets. Но неговата музика дори вече не е само хип-хоп -  тя е и шансон, и рок, а в нея могат да се припознаят чак и елементи от съвременната класика. За нас беше чест да имаме такъв един автор на „Друга годба”, когото бихме поканили дори без музиканти, само като литературно величие… Което ме подсеща да се върна на една от основните цели на „Друга годба”, на която фестивалът е останал верен през всичките тези години – чрез музиката да ангажираме вниманието на публиката към проблемите на света, в който всички живеем. Всички ние обичаме забавлението, което музиката ни носи, разбира се. Но освен забавление, музиката е и отношение към света.

Та така: „Друга годба” е уникален колаж от гласове и цветове, но колаж, съвсем не хаотичен и еклектичен. „Друга годба” е изключително богата и подробна база данни за това какво става по света днес – и музикално, и не само. Това са пластове и пластове, от които всеки може да изрови своята истина – и с предварителната нагласа, че е тръгнал да я търси, и несъзнателно потъвайки в музиката – медитативна или изстреляна с ритник: на този фестивал го има целият диапазон… Тук можете да чуете трио за кеманче, чело и петструнен контрабас (Дерия Тюркан, Уур Ъшък и Рено Гарсия-Фонс), в което, без да сте специалисти по византийска или предотоманска история и без да познавате магребската струнна традиция, можете неусетно да попаднете в Анадола от ХII или в Андалусия от XV век – съвсем наистина, а не просто метафорично. Тук можете да откриете, че боса-новата е най-добрият португалско-словенски речник. Или, че неусетно сте взели да разбирате амхарски (някъде по средата на концерта на Гетатчю Мекурия). Или че изведнъж сте станали отново себе си, а не това, на което ви учат лидерите на обществено мнение, медиите, модите.

Завършваме с уникалния не само за света на джаза и фламенкото, но и въобще за света на музиката френски контрабасист Рено Гарсиа-Фонс, който след концерта си с Дерия Тюркан и Уур Ъшък сподели следното за българските си почитатели, които го познават повече от музиката му с един съвсем друг тип трио - Arcoluz: „Не искам да се чувствам свързан само с една единствена музика, а с колкото  може по-широк и разширяващ се диапазон от музикални традиции и подходи. Например, с фламенко триото можем да наблягаме повече на перкусионната страна на музиката, докато тук фокусът е много повече върху интимното, задушевното. Искам да кажа – в харесвам различни неща в музиката, различни подстъпи към нея: всичко е въпрос на баланс”…

А ако се чувствате излъгани, питайки накрая „Добре де, а каква е връзката на малийската певица Уму Сангаре с китайската автомобилна индустрия?” ще  зададем все пак и този въпрос – с гласа на една от най-големите джаз фотографи в Словения – Жига Коритник. А нейният отговор гласи:

„В Мали и в Африка изобщо… леките коли, които се използват и продават, са колите, които са се използвали във Франция, в Белгия, в Германия преди 7, 8, 10 години. След това ги изпращат в бедните страни, където хората могат да плащат само за използвани коли. Поради това, когато Китай започна да произвежда нови не много скъпи коли аз се замислих за моята страна. Защото вече бях много ядосана на колите, доставяни у нас от Европа. Нямахме избор, тъй като хората нямаха пари да купуват нови коли. Да, това наистина е екологична катастрофа, защото става въпрос за коли, използвани цели десет години. Е, накрая се оказа, че тези стари изхабени коли са на една и съща цена с новите китайски автомобили. Така че когато прочетох във вестниците, че новите китайски автомобили са пристигнали по-евтини от онези стари автомобили, аз си казах, че трябва да направя нещо за моята страна. Отидох в Китай, за да се свържа със съответните заводи и да видя какво мога да направя и когато се представих и си подадох паспорта, директорът на компанията каза „Това Уму Сангаре ли е?” Аз казах „Да!”, а той: „Но аз съм голям почитател на вашата музика!” и ме заведе при компютъра си, показвайки ми плейлистата с думите: „Виж, по цял ден не правя нищо друго освен да слушам твоята музика, ще приемеш ли да сложа твоето име на колите, които ще се продават при вас?” Аз отвърнах „Няма проблем”. Защото още при излизането на първия ми албум имах опит с пазара: „Уму Сангаре” стана марка на дрехи, на платове, на парфюми и т.н. „Добре – рекох – ако вземеш името ми това не би ме притеснявало, тъй като вече съм свикнала, с моето име се продават дрехи, гривни, какви ли не неща.” Но произнасянето на името ми за китайците се оказа трудно. Затова той предложи да използваме съкратена версия – „Ум Санг”, – която звучи по-китайски. И когато доведох китайския автомобилен пазара в Мали, Президентът на републиката беше не само изненадан, а и много развълнуван. Навсякъде по улиците на Бамако беше изписано моето име. Бях много горда със себе си”.

(Материалът е публикуван и в сп. ЛИК)

Следва продължение... Зимният ни фестивален дневник ще продължи и през първите дни на новата година с истории и музикални пътеписи от някои от най-интересните фестивали за 2010 г. – новосадския Exit, Sziget (Будапеща”), „Аларма за природата” (Любанища) и други.