Как да освободим журналистиката от вечна карантина

Три медийни факта от изтеклите дни създадоха поле за анализ какво накара две телевизии да се освободят от журналисти под предлог, че пандемията им налага финансови рестрикции. Защо България затвърди 111 място по свобода на словото според „Репортери без граници“. И редно ли е „Да замълчим“ – ние, журналистите, като се лишим от свободата на словото, пак с аргумент, че кризата с пандемията го изисква по някакви странни нейни правила.

Журналистът Веселин Дремджиев и Христофор Караджов, преподавател по журналистика в Калифорнийския университет, коментират в „Мержата“:

Защо справянето с пандемията се оказа зависимо от свободата на словото

Дремджиев: „Нямам представа какво има предвид депутатът Цонев с искането си „да замълчим“, но според мен тъкмо напротив – пандемията Covid-19 изисква битка на мнения, на гледни точки, на истинска информация. Така че и дума не може да става за „замълчете“. Но по-скоро това е претекст да не се задават въпроси. А в България сега е изключително важно да се задават правилните въпроси, а не да се питат глупости. Няма никакъв смисъл да се говори само за карантината, без да има перспектива.“ 

Караджов: „Този казус го има и при нас в Съединените щати. Нашият президент, прекарва повече от половината време на брифингите си в това да обяснява на журналистите, които му задават агресивни въпроси, че са фалшиви медии, фалшиви новини. Преди дни имаше обезпокояващ прецедент, когато той буквално отсвири колежка от „Вашингтон поуст“ за въпроса ѝ, свързан със Северна Корея. А знаем, че Северна Корея е ядрена държава, на 5 минути полет на тяхна ядрена ракета от девет милионни градове и е съвсем резонно обществото да знае какво мисли президентът на САЩ по тази тема. Но вместо да отговори, Тръмп се нахвърли върху нея с обвинението, че „Вашингтон поуст“ е фалшива медия и в крайна сметка не отговори нищо."

Кому е нужно „да замълчим“

Караджов: „Никога не трябва да мълчим. Добрата журналистика предполага задаването на дълбоки, агресивни въпроси, но и въпроси, поставени в контекст. И журналистите не бива да млъкват. По време на тази пандемия всички станаха вирусолози, пандемиолози, монолози и какво ли още не... и аз наблюдавам как, вместо да се зададат прости, но важни въпроси, всички се впускат в някакви сложни посоки. И се получава „инфодемия“, която обърква хората в тази и сама по себе си сложна и проблематична ситуация. Но в България очевидно съществува някаква абсолютно идиотска комуникационна стратегия от страна на правителството и очевидно тази стратегия не носи пълната информация за ситуацията. В следствие на което хората са заблудени за много неща. Стига се дотам, че мои познати започват да ми обясняват как ние тук в Щатите не знаем нищо, а това е абсурдно твърдение. Защото тук ние се радваме на един губернатор на Калифорния, който излиза и по един час общува всеки ден с хората и журналистите, обяснява им всичко в детайли и казва ясно причините за всяко свое действие.“

Дремджиев: „Комуникационната стратегия е много важна. Ето например ген. Мутафчийски дава примери как плажовете в Австралия били отворени, а после ги затворили, защото не били използвани както трябва, и го сравни с намерението да се отварят парковете у нас. И примерът е добър. Но защо не се дават и примери от Чехия, която отваря университетите, не бяха затваряни парковете и т.н. Друг е въпросът, че нашият манталитет е такъв, че нямаме идея за колективна вина, и наистина, когато трябва да се носят маски, то те трябва да се носят, и ако има нарушители, да, те трябва да бъдат наказани.

Журналисти на изчакване

Дремджиев: „По отношение на колегите, които са освободени от телевизиите, какво да кажа, имаше един каламбур – погледнато формално, всичко е нормално, погледнато нормално – всичко е формално. Истината е, че телевизиите ще имат все по-дълбоки финансови и икономически проблеми. Така че, ако някой собственик е решил да се освободи от колеги, формално той е прав и има основание. Въпросът е какво има на втори план – кой е освободен, защо? И тук стигаме до голямата тема за качеството на журналистиката, за качеството на публиката. Това е дълга тема. Но в Щатите, например, който има голям рейтинг и го следват, и го слушат, би могъл да се издържа от това. За разлика от България.“

Караджов: „Така е. В САЩ „CNN“, „Вашингтон поуст“ и въобще големите медии, нямат проблеми. Големият удар в САЩ идва върху местните медии – малките телевизионни станции и вестници, които са абсолютно съсипани от икономическата криза през последните няколко месеца. И може би 30 до 50% от малките медии са заплашени от затваряне, което е много притеснително и ще е огромен удар върху журналистиката, защото те са тези, които се занимават с локалните проблеми, за които нямат време големите медии.“

Дремджиев: „Но причините да се затварят медии в САЩ и България са различни и често у нас те са извън икономическите. Защото страхът от коронавируса е нищо в сравнение със страха да си загубиш работата. Знаете как действат механизмите на автоцензурата, нали! И как самите собственици на медии зависят все повече от държавата, особено сега, когато рекламният пазар се свива. Ми, вижте как се държат „мисирките“ и какви въпроси задават на брифингите. То, то е повече от ясно.“

Какви процеси доведоха до това медиите да не застават зад гърба на журналистите

Дремджиев: „Нямам отговор на това. Вероятно е свързано и с народопсихологията, и с това доколко обществото има нужда от такива медии. През годините хората имат все повече материални възможности, но в същото време това да имаш плазмен телевизор стана по-важно от това какво ти показва този телевизор. И това създаде тази среда, която доведе до отрицателния подбор в медиите, а оттам и в журналистите. А в един момент се намеси и собствеността на медиите. Вижте колко телевизии изчезнаха, защо изчезнаха... После, в един момент едни хора доста студено цинични разбраха, че е най-добре да държиш съдебната власт и медиите...“

Караджов: „Аз правя едно упражнение с моите студенти, в което играя много, много лош кмет и се опитвам да ги изкарам от нерви с нагли отговори на техните въпроси. И се опитвам да ги подбутвам те да продължават да дозадават въпросите, на техен колега, на които аз не искам да отговоря. По този начин, ако едно държавно лице не отговори на въпрос на CNN например, колегата от друга медия да зададе отново въпроса, докато държавното лице не отговори. Така всъщност се създава усещането, че политическият лидер не може да не отговори на важния въпрос и не може да се измъкне, защото не му харесва дадена медия. Ако всички го питат едно и също, то това няма как да се случи. Това е такава базова солидарност между журналистите тук, която, ако я няма, се отваря вратата за много сериозни проблеми. Защото разделяй и владей е един принцип, който политиците и лидерите могат да използват срещу медиите, за да се измъкват от неудобни въпроси. Така че солидарността е постоянно набивана в главите на тукашните журналисти като един професионален рефлекс и инстинкт. И наистина разликата между пресконференциите в САЩ и в България е много, много сериозна.“

Въображаемият финал

Дремджиев: „Колегите трябва да следват добрите примери и да вървят на принципа – прави каквото трябва, пък да става каквото ще. И да останеш без работа, все някак ще си осигуриш хляба, но по-важно от всичко е достойнството.“

Караджов: „Аз се надявам да развием имунитет и като отделни хора, и като общество, и като медии. И да минем в ново ниво в отношенията си и с вируса, и с властта. Урокът, който трябва да бъде научен, е, че за журналистиката трябва да се плаща и че клип от YouTube не може да замести качествените журналисти, чието мнение, въпроси и информация, поставена в контекст, ще прочетеш през абонамента си за „Вашингтон поуст“, например.“

Дремджиев: „Както българите разбраха, че медицината не е безплатна, така трябва да разберат и че няма безплатна журналистика. За да имаш качествена журналистика, която да те пази от вирусите, трябва да платиш.“