Сараевските Ромео и Жулиета и ужасите на войната

Бошко и Адмира от Сараево имат нещастието да се обичат в държава с враждуващи етноси. Родени са през 1968 г. и завършват пътя си в прегръдка на 25 години на 18 май 1993 г.

Историята излиза на бял свят с репортажа на Кърт Шорк, американският кореспондент на Ройтерс, четири дни след трагедията. Той кръсти тази история “Ромео и Жулиета в Сараево“.

Историята разказва в “Нашият ден“ балканистът Райна Асенова:

"Сараево във времето, в което са израснали Бошко и Адмира, беше един от най-космополитните градове в бивша Югославия, известен със своята музика и култура. И с добрите отношения между сърби, мюсюлмани и хървати, които живееха в хармония.

Двамата се запознават още в училище на 16 години. Стават приятели, влюбват се. Семействата им ги приемат, но избухва войната. И тогава майката на Бошко, която е вдовица, се премества при по-големия си син в Крушевац.

Бошко отказва да замине с нея, иска да остане с Адмира и със своя приятел Миша Чукон, който е сърбин и изиграва фатална роля в цялата история. Той е бил член на Босненската мюсюлманска армия и тримата заедно са живели в апартамента на Бошко. През пролетта на 1993 г., буквално дни преди трагедията, Мишо напуска Сараево, дезертира от Босненската армия и преминава на територията, която е под контрола на Босненската сръбска армия. Той напуска града с оръжие, радиостанция и с тайните военни шифри от своята част на Босненската армия, а Бошко остава в апартамента и трябва да понесе последиците от дезертьорството на своя приятел.

И Бошко е повикан да се яви на разпит в полицейското управление на Босна. Тъй като се опасява от най-лошото, решават двамата с Адмира да избягат от Сараево, което е заобиколено и обстрелвано всеки ден и е подложено на терора на снайперистите, които стрелят по всичко, което мърда, без да гледат дали е сърбин, мюсюлманин или хърватин.

Бошко и Адмира решават да избягат от Сараево и се свързват с приятел на по-големия брат на Бошко, той е от Босненската мюсюлманска армия, но е известна личност от кръговете на организираната престъпност. Бил е влиятелен човек по това време и е уредил срещу заплащане на 18 хил. марки снайперистите, които следят цялата ситуация в Сараево, да не стрелят около моста “Върбаня“, по който трябва да избягат Бошко и Адмира. Те трябва да пресекат този мост, за да стигнат до контролирания от сърбите квартал “Гърбавица“ и оттам да се прехвърлят в бъдещата Република Сръбска.

Двамата тръгват през нощта, тичайки по моста. Но в края на моста снайперист убива първо Бошко, който загива на място. Адмира, която е тежко ранена, успява да се добере до тялото му, прегръща го и двамата умират.

Но още по-ужасното е, че телата стоят на този мост седем дни, защото той е подложен на снайперистки обстрел и никой не се решава да ги изтегли.

През това време босненските мюсюлмани и сърбите се обвиняват едни други за стрелбата, а телата лежат. Родителите на двамата научават дни по-късно за цялата трагедия.

Помолили са след това силите на ООН в Босна да вземат телата от там, но те отказват, тъй като техните коли не са защитени от подобен тип оръжие и няма как да рискуват живота си, за да вземат телата.

Накрая Босненските сръбски сили принуждават четирима босненски военнопленници, вързани с въжета, да отидат на моста и да изтеглят телата.

Ако хората искат да научат повече за тази история, могат да прочетат великолепния роман на Георги Бърдаров “Аз още броя дните“.

Всичко това показва ужаса на войната и до каква степен човешката психика се променя за броени дни."

Чуйте Райна Асенова в звуковия файл.