Режисьорката Юли Жербасе: Всеки може да тълкува различно "Розовият облак"

Бразилската режисьорка Юли Жербасе, чийто пълнометражен дебют „Розовият облак“ привлече в началото на годината вниманието на Сънданс, а после взе голямата награда в Международния конкурс на София филм фест този март, сега пристигна в България за есенното издание на фестивала.

На сутринта след запознанство за една нощ Жована и Яго са събудени от сирени, които отекват над целия град. Появил се е отровен розов облак, който за десет секунди убива всеки, останал навън. Двамата се оказват затворени и времето сякаш спира да тече. Целият свят е под карантина, животът се случва онлайн, а те двамата трябва да изградят от принудителния се престой заедно връзка.

Филмът започва с уверението че „Всяка прилика с действителни събития е чиста случайност“, сценарият е писан през 2017 и заснет през 2019 г. Затова и екипът сам трудно успява да повярва колко подобен се оказва разказът в „Розовия облак“ на днешната реалност.

Юли Жербасе: "Беше лудост. Когато започна пандемията, вече бяхме в постпродукция, работехме по четвърти вариант на монтажа. През март членовете на екипа започнаха да ме засипват със съобщения „Юли, какво се случва, нашият филм се сбъдна?“ Сцените, които трябваше да бъдат фантастика, станаха нашата реалност. Много беше странно и всички бяхме шокирани. Иначе аз просто исках да направя филм с малко герои и локации, така че да е изцяло фокусиран върху игра и емоционалния път, който героите трябва да изминат.

За мен този филм е за свободата и какво значи тя за теб. Какво означава свободата за Жована и за Яго. Те двамата искат различни неща, различни обстоятелства биха ги направили щастливи. Всеки герой си има своя представа за щастието и свободата и точно това исках да изследвам."

Зрителят остава с усещането, че розовият облак отнема много повече от свободата на Жована, сякаш направо я контролира?

"Хората ме питат защо е розов облака и аз отговарям: „Виждате ли как за Жована ситуацията е много по-тежка. Облакът я принуждава да прави неща, които не е желала. При Яго всичко е наред. Като че облакът потиска нея много повече, защото е жена. Сякаш облакът и Яго са се съюзили срещу Жована. Впрочем аз не мисля, че те са дълбоко влюбени. В началото на филма са доста пияни и очевидно са заедно за една нощ. Или поне Жована така е искала. Току-що са се запознали. И изведнъж се оказват като женени насила. Макар и да имат чувства един към друг, определено не са идеалната двойка. Не биха избрали да бъдат заедно. Но тъй като са в тази ситуация, поне се опитват да извлекат от нея най-доброто. Но определено не ги виждам като тази романтична двойка, която би искала да остане заедно завинаги."

Извън пандемичното четене на филма ви, много критици го наричат и феминистки…

"Това беше една от темите. Виждате, че не става въпрос само за връзката им, а и че облакът не позволява на Жована да направи изборите, които иначе би направила. Не иска да е с този мъж, не иска да е в апартамента, не иска да има дете, но сякаш облакът я принуждава да направи всичко това. Да последва традиционните стъпки на жена. Тази феминистка гледна точка във филма винаги е била много важна за мен. Затова и избрах облакът да е розов. Нали децата ги учат, че розовото е за момичета. Сякаш облакът казва на Жована „Ти трябва да си една такава красива жена и да чистиш къщата, и да имаш деца, нямаш избор, ще следваш тези стъпки.“

Много хора сега възприемат филма ми изцяло през призмата на пандемията, свързват го с нашата реалност, но за мен е важно и тези други значения да не бъдат забравяни. Да бъдат усетени многото пластове в историята. Надявам се хората да намерят и други значения за облака.

Впрочем сценарият е писан преди избирането на Болсонаро за президент на Бразилия, но снимахме през май 2018-а, няколко месеца след встъпването му в служба. Помня, че някои от членовете на екипа тогава предполагаха, че розовият облак може да е Болсонаро. Нещо токсично, което не влияе добре, което ни кара да се чувстваме зле… Тогава си казах „Ами, да, може, ако за вас Розовият облак е Болсонаро или изобщо нашата политическа ситуация...“ Ние знаехме, че нещата не отиват на добре, а по време на пандемията направо беше ужасно. Още е ужасно. Според мен той е ужасен президент, та ако искате, можете да тълкувате облака и така."

Как постигнахте клаустрофобичната атмосфера във филма? Бяха ли наистина актьорите на тясно, на розова светлина ли играха, реална ли беше тягостната тишина във филма?

"Работих, както и друг път, с Бруно Полидоро, един страхотен оператор. Искахме камерата да е през цялото време в апартамента. Така че, когато виждахме приятелите или роднините, те се появяваха само на екран. Искахме камерата да е затворена – също като героите. Затова е и толкова клаустрофобично – винаги сме в апартамента. Това беше едно от правилата, които следвахме. В първата седмица заснехме поддържащите герои. Следващите три седмици бяхме само в апартамента. Сякаш и екипът беше затворен, защото три седмици не излязохме. А то си беше истински апартамент, не беше студио. Това значи, че за някои сцени трябваше всички да се сгъчкваме по ъглите. Мисля, че този процес ни помогна защото това, че прекарахме толкова много време в истински апартамент, накара актьорите да усетят хода на времето, да усетят как времето и ограниченото пространство влияят на емоциите. Естествено ние бяхме там само три седмици, не десет години като във филма...

Осветявахме сцените в розово на терен. Във филма има толкова много розово. Един ден, когато заснемахме сцена с бащата на Яго под розовата светлина, аз гледах в монитора и все ми се струваше, че не е достатъчно розово. Операторът твърдеше, че дори е прекалено, но моите очи вече така бяха навикнали, толкова много розово бяха видели, че го смятаха за нормалното. Точно в този случай аз настоях да оцветят всичко още повече, и когато видях крайния резултат в монтажната стая, усетих колко съм прекалила. Постепенно просто бяхме спрели да го виждаме.

За звука обаче, тъй като бяхме в истински апартамент, а пандемията още не беше започнала, трябваше да изчакваме всякакви шумове да спрат – автобуси, мотори, имаше кучета в квартала, и за снимките трябваше да ги чакаме. Нямахме тишина."

Във филма времето се размива и ако Жована и Яго нямаха дете, трудно бихме предположили колко години са изтекли.

"По време на монтажа се зачудихме дали да не изписваме във филма колко време е минало. Но точно тогава започна карантината и всички взеха да се оплакват, как не знаят кой ден от седмицата е. И си казахме, че всъщност, когато човек е в изолация, в карантина, усеща преминаването на времето по странен начин. Искахме да вкараме това усещане във филма. Да не знае зрителят дали е минала седмица или месец. После, когато се появява детето, става по-лесно, вижда се как то расте. Но в началото времето се замъглява и това е нарочно.

За вашия филм четох, че преди снимките е имало сериозни репетиции. Това е подход, който съвременното кино недолюбва. Напротив, обикновено се търси импровизацията, почти документалното... Защо вие предпочетохте да работите така?

"Исках да съм подготвена за снимките. Все пак това ми е първия пълнометражен филм и исках да съм сигурна, че всичко ще се движи в синхрон с актьорите. Не сме импровизирали много, а и когато импровизирахме, после точно тези кадри не сме използвали. За мен беше важно да следвам сценария и да имаме репетиции. Репетирахме малко повече от месец. Искахме да сме сигурни, че всички чувстваме и разбираме героите и сцените по един и същи начин. Че имаме в главите си един и същи филм. Затова беше важно за актьорите да открият героите си предварително. За да може, когато отидем на снимачната площадка, вече да знаем какво правим."

От днешна гледна точка е трудно да възприемем „Розовият облак“ като фантастика, но това е била първоначалната идея. Дава ли фантастиката повече възможности в разказването на една история?

"Мислех си в началото на работата по филма за розовия облак, този мистериозен облак, който убива за 10 секунди. Исках да е абсурдна ситуация, фантастична. Но после виждаме как героите реагират на ситуацията по реалистичен начин. Исках да изследвам човешките емоции, но във фантастична ситуация. Това е фантастиката, която аз харесвам – тя е интимна, става дума за отношения а не за експлозии и космически кораби. По-фокусирана е върху героите. Такива филми обичам и да гледам."